Подновяване на шофьорска книжка - реалността

След като бях предупредена от колеги, че е по-добре да си подновя шофьорската книжка преди да изтече, за да не бъда глобена сериозно, се реших да не отлагам. За мой късмет срещнах личната си лекарка и я попитах кога да отида за медицинско. Оказа се, че се минава само при очен лекар и се заплаща някаква такса (около 5 лв. според нея). Един ден, връщайки се от работа, се отбих на регистратура в градската поликлиника. Служителката беше изключително любезна, даде ми бланка за медицинско и ми взе 11 лв.(единадесет лева) с усмивка.
Изпрати ме в кабинета на дежурния очен лекар. Оказа се, че в 18 ч. няма много желаещи да се преглеждат. Поканиха ме в кабинета, седнах. Докторката затвори едното ми око с някаква палка (тип "лолипоп" от Ф1) и посочи една цифра от контролното табло. После затвори другото ми око и посочи друга цифра. Накрая отвори със замах онази шарена книжка с цифри изписани чрез цветни кръгчета и аз уверено изрецитирах какво виждам. С отработено движение тя затвори книжката и седна да пише. Трябва да отбележа, че с въвеждането на новата здравна система всички медицински лица се превърнаха в писачи. Често (както и в моя случай) прегледът продължава по-кратко от оформянето на цялата документация около него. Докато чаках да ми бъде попълнено медицинското, успях да изчета всички реклами на капки за очи, които бяха украсили кабинета. Накрая отново минах през регистратура, получих заветния изходящ номер и отново с усмивка бяха изпратена. Дори успях да забележа, че копирните услуги са по 0,24 лв./стр. Скъпо. При нас е 0,06 лв./стр. като лично съм изчислявала разходите и печалбата.
Следващият етап от моята подготовка беше да си направя снимка. Приведох прическата си в добър вид (да се чете - подстригване номер 4 според мярката на машинките за подстригване на фирма Филипс), докарах любимия си наситен червен цвят (който при мен е тъмно-кафяво-червен) и се отправих към студиото. Посрещна ме усмихната женица на средна възраст. Казах за какво отивам и тя ми посочи стаята за подготовка и снимане. Вътре имаше 2 пластмасови розови полутабуретки от по 3 лв. на борсата, един прожектор с чадър и няколко различни цветни транспаранта, които се използват за фон. Не знаех какво друго да правя, освен да чакам някой да дойде да ме снима. След 5 мин. изникна млад фотограф с огромен обектив и започна да мести прожектора. Настаних се на едната табуретка и цък! готово. Младежът ми показа снимката на екрана на огромния си апарат, аз казах: харесва ми, и излязох. Образът на снимката ме вълнуваше точно колкото фиксинга на долара на японската борса. Все пак тази снимка щеше да бъде сканирана и отпечатана с размер, колкото нокътя на палеца ми, на някаква пластмасова картичка, която щеше да ми служи за шофьорска книжка през следващите няколко години. (Живот и здраве)
Днес, след дълго и досадно заседание, реших да прескоча до КАТ (за малко), за да подам документи. Имах мрачно предчувствие, че в петък следобед може и да не работи гишето, но все пак ми е на 3 мин. път. Все пак отидох с колата, стигнах до КАТ и т.к. не бях сигурна, че може да се паркира в двора, спрях отвън последна в редицата от други като мен. Влязох в двора и се отбих в първата срещната отворена врата, където обикновена женица четеше списание. Казах за какво отивам, жената ми продаде едно листче наречено "Декларация" за 20 ст. и касова бележка и ме отправи към гише 2 в другата сграда. На входа се спрях и попълних листчето, което беше със странно съдържание. Не разбрах какво точно декларирам, освен че нямам друго СУ (това е свидетелство за управление, а не Софийски университет) в държава от европейския съюз. Застанах като всички пред гише номер 2 и си зачаках реда. След няколко минути подадох декларацията и медицинското, но се оказа, че трябва да попълня друго заявление, за което ме извикаха на съседното гише и ми бяха взети 50 ст. (без касова бележка). Служителката се опитваше да бъде любезна, но видно отегчена от живота, работата си, обстановката и сигурно много други неща. Каза ми: попълнете само стр. 1. Взех го и се отдалечих, като направих огромната грешка да ползвам мястото пригодено за писане - дървена пейка и още по-дървена маса, която се люлееше хоризонтално при всяко докосване до нея. Такава маса едва ли може да се види "наживо" на друго място. Дори в първия момент помислих, че има земетресение, докато разбера, че само масата се люлее. Но, да не бъда придирчива, попълних си всички данни четливо и с технически шрифт. Даже се подписах без да излизам от големия жълт правоъгълник на формуляра и отново застанах на гишето. Подадох с гордост формуляра, служителката го погледна строго и каза: ама защо се подписахте ?! Как защо? Нали ми казахте да попълня цялата първа страница. Тя: Да, ама подписът се прави със специален маркер. Айде сега ми дайте още 50 ст.
Дадох й. Явно я беше закъсала. :-)) Втория път не рискувах да се настаня на същата маса и попълних набързо формуляра. Да, ама сега ме прехвърлиха пак на съседното гише при служителка номер 2. Също толкова отегчена и сърдита на всичко и всички.
Наивно си мисля, че това ще е краят на процедурата, уверено подавам купчината документи, но усещам как втората служителка не желае да ги вземе. Само ги държи и казва с равен тон: Таксата.
Аз: Моля?
Тя: Таксата.
Аз: Коя такса?
Тя: Таксата
Аз: Каква такса?
Да, още в началото на съдържателния разговор загрях, че вероятно е трябвало да се досетя, че някъде се плаща някаква такса. Но пък как да знам къде и колко. Пък и служителката само повтаряше таксата, таксата като грамофон, на който му прескача иглата. Аз пък се направих на по-голямо дърво, отколкото мога да се правя и влязох в тона й. Онази запази хладнокръвие, виждайки, че наистина не разбирам какво иска от мен и ме прати в СЪСЕДНАТА сграда да платя Таксата (онази, дето всеки трябва да знае и да плати преди да се нареди при нея). Усмихвайки се на факта, че съм успяла да й вкисна още повече следобеда, отивам на касата. Там - опашка от няколко човека. Плащам 24 лв., от които 5 лв. са само комисиони. Без право на избор. Другата каса е на няколко километра в града в неизвестна банка, където нямаше да знам какво и на кого трябва да платя.
Връщам се на гишето убедена, че това наистина ще е краят. Служителка номер 2 вече ми взема набъбналата купчина с хартии и започва усилено на чука по клавиатурата. Бюрото й е от 1960 г. тип - чиновническо, покрито с протрит балатум. Компютърът - 486 или най-много Pentium I, софтуерът - добрият стар DOS. Мишката - с топче. Принтерът - матричен, вероятно Epson, от тези които работят изправени. (за тези които са виждали подобно чудо) Навсякъде е пропито от разруха. Мръсно и миризливо. Мирише на цигари, макар че никой не пушеше вътре, пот (при 35 градуса навън). Във фоайето имаше предимно мъже, някои голи до кръста, а други нормално изпотени, по джапанки или чехли за 2 лв. Около гишето - избеляли табели с описана процедура за приемане на документи. Почти не се четат. Пълни са с правописни грешки. Поправени отгоре с химикал или изобщо непоправени. Решавам да не внасям и моите корекции в тях.Реклами на курсове за шофьори. Мръсно.
Служителка номер 2 прилежно намазва снимката ми с четка за рисуване номер 8 и лепило C200 изсипано в бурканче от детски храни. Прави това десетки пъти на ден. След това става и през гишето се подава моя формуляр и ми се подхвърля черен тънкописец, от ония, специалните. Аз оставам неподвижно и я гледам също отегчено. Онази не ме гледа, но чака. Аз безмълвно я питам: Какво искаш, да се подпиша ли? Изчаквам я да ми отговори, преди да я "нахраня" отново. Със замах тегля най-големия си подпис, като карам служителка 2 да застане на нокти, докато доближавам ръба на заветния жълт правоъгълник от формуляра. После тя ми мята вносните бележки и личната карта през малката дупка, наречена гише 2 и гледа следващия. Аз ги вземам. Там пише: получ. 24.07. Благодаря! Логиката ми подсказва, че на 24.07. би трябвало да имам новоподновена шофьорска книжка. Не питам нищо повече, не казвам: довиждане (не искам да я виждам) и излизам.
Поемам дълбоко дъх на чист въздух. Усещам, че съм се пропила от миризмата на тютюн и потни тела. Гадно ми е. Качвам се в колата и си пускам Iron Maiden. Волумето на max.
Още веднъж си припомням, че мразя мърлявите неща, мърлите и мърлявото изпълнение на служебните задължения. Не всичко е въпрос само на пари, не. Желанието и амбицията трябва да са повече.
Връщам се на работа. В момента слагат климатик в залата, където цяло лято ще посрещаме кандидат-студенти и техните родители. Все още ухае на дърво от новите мебели. Колежките са млади и усмихнати. Това е друго място.