Мечта докоснала небето

Чудейки се за началото на този материал, изведнъж се сетих за надписа на Омуртаговата колона: “Човек и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомни за този, който го е направил”.
Естествен е стремежът на хората да оставят нещо след себе си, което ще е мерило за стойността на техния живот.
Какво може да накара един бъдещ строителен инженер да се захване с тежката дипломна работа – проектиране на небостъргач, който един ден да се издигне в родния му град. Дали предизвикателството за създаване на оригинална и нестандартна конструкция, с каквато повечето студенти не биха се захванали. Дали стремежът дипломирането да покаже резултата от труда положен през петте години обучение, десетките часове чертане на компютъра и стажовете в реални условия по строителните обекти. Дали всеотдайността и трудолюбието в занаята, с които неговият дядо е ръководил построяването на километри тунели и няколко язовира.
Какъвто и да е отговорът на тези въпроси резултатът от положения труд е – Първа награда в конкурса на Университет за архитектура, строителство и геодезия за Дипломна работа на годината. Младият инженер е Пламен Василев, а заданието е: Проектиране на стоманена носеща конструкция на обществена сграда по зададен архитектурен проект. Конструкцията да се проектира за района на Шумен. Ръководител на проекта е гл.ас. инж. Димитър Данаилов.

Дипломната работа разглежда висока административна сграда в Шумен. Разпределението и типовия етаж, както и една фасада и един разрез са предоставени от Gillian Reid (PA of Head of Communications), Foster and Partners. За голяма изненада на българския студент световноизвестната корпорация отговаря на неговия имейл като го подкрепя морално и професионално.

Сградата, която е разгледана в дипломния проект е висока 212 метра от кота 0,000. Надолу продължават пет подземни етажа с височина по 3,50 м всеки. Нулевият цикъл се изпълнява от монолитна стоманобетонна конструкция с вертикални елементи – подколонници и колони и хоризонтални безгредови плочи. От кота 0,000 нагоре са развити 55 нива, от които 33 типови офис етажа с площ от 1200 кв.м. Преобладаващата височина на етажите е 4 метра, като има такива и по 3 метра. Анализът на конструкцията е направен с пространствен изчислителен модел от крайни елементи на програмата SAP 2000.

Каквото и да кажа за Пламен то несъмнено ще има гриф: Това е лично! Още от малък се отличаваше с изключително трудолюбие и старание. Помня как си приготвяше чантата за училище и тя винаги беше съмнително препълнена. Питам го: защо носиш всичко това? А той ми казва: може да ми потрябва. По-късно завърши с отличен успех ПМГ “Нанчо Попович”. След изкарана отлична оценка на приемния изпит за УАСГ стана студент в специалността “Строителство на сгради и съоръжения”. Първият му сблъсък с реалното строителство е по време на летния стаж във фирма “Структурика” при инж. Станислав Чакъров. Всяка вечер оживено разказваше за посещенията си в обектите на фирмата, където чертежите се превръщаха в реални обекти. По-късно по същия начин споделяше впечатленията си от видяното в Санкт-Петербург, но от гледната точка на бъдещия строителен инженер. Описваше неща, които само специалисти биха ги забелязали.


Когато ни спомена, че иска да проектира небостъргач, се наложи да ни убеждава, че това е “Неговият проект”. И така до деня, когато УАСГ връчва годишните награди “Дипломна работа на годината”. Престижното отличие е връчено лично от главния архитект на София – Петър Диков.
Само бъдещето ще покаже дали неговата сграда ще докосва небето над Шумен и дали ще има поколения “да си спомнят за този, който го е направил”.
А когато човек повярва в себе си и следва целите си, успехът никога не закъснява.

За fortisimo.eu

Дженсън Бътън

Щастие втора употреба

Ранен неделен следобед в началото на есента. По улиците почти няма хора. Време само за разходка. И тъй като рядко ми се отдава безцелното ходене из града, всичко ми изглежда променено. По пътя забелязвам няколко затворени барчета и магазини, жертви на икономическата криза или на провалили се собственици. Пред блоковете са струпани дърва за огрев в очакване да бъдат нацепени и наредени по мази и балкони. Тъжно и същевременно смешно, имайки предвид километрите тръби опасващи града като част от отоплителната инсталация на ТЕЦ-а. Уж вървим напред, а се движим назад.
Неволно краката и студът ме отвеждат в "10-тият град". Любимото заведение в последните две години и половина, за което се изписаха купища статии, блогове, фейсбук групи и т.н. Оказвам се единствения клиент в неделя следобед. На бара съдържателят играе някаква онлайн игра и почти не ме забелязва.
Поръчвам си чай с мед. Новата сервитьорка с усмивка ми казва, че няма мед на пакетчета и ми предлага да ми сложи една лъжица от буркана. Не съм придирчива. Вероятно това е някакво нововъведение или спасението, когато някой е забравил да поръча и достави пакетчета. Докато чакам да ми изстине чаят, отварям онова малко късметче, което придружава топлите напитки. Другата гордост на съдържателя, който не пропуска удобен момент да напомни, че това е първото барче с интернет и късметчета. Да, да. Падна ми се: Щастие. По-добре отколкото стих от песен на Веселин Маринов или дълбока мисъл на Еврипид. Друго обаче ми привлича по-силно вниманието. От едната страна цялото листче е изцапано с кафе. Явно е ползвано от друг клиент. Дали това е неговото щастие или моето. А дали не е щастие втора употреба? Някакво вече изконсумирано, излъскано и предложено на друг.
Барманът решава да ми прави компания и сяда на приказка. Споделяйки учудването си от видимо заниженото ниво на обслужване, той ме успокоява, че вероятно това късметче е трета или четвърта употреба. Щастието се оказва споделено с няколко други непознати. Споделено щастие - двойно, тройно, че и четворно щастие, казват философите.
На бара съдържателят продължава да играе онлайн, както и да обогатява блога на заведението, сервитьорката подпира част от стената без да забелязва препълнените пепелници и засъхналите чаши на съседната празна маса. Напускайки заведението, вече не ми правят впечатление табелите по улиците с надпис: Дава се под наем. Изглежда най-лесно е да съградиш нещо, но трудното идва, когато трябва да се грижиш и да му даваш живот всеки ден, а това го умеят малцина.

Есенно изложение на птици и животни

Есенното изложение на екзотични животни, птици и риби се проведе съвсем случайно (за мен). Денят беше неделя 27.09.2009г. и още от сутринта забелязах непрекъснати потоци от хора и коли към мястото, където се провеждат тези изложения. За неприсъствалите ще кажа, че това е един изоставен паркинг пред стените на най-големия завод за тежкотоварни автомобили КТА "Мадара". Паркингът се простира на около километър-два дължина и има ширина около 10 м.
Не знам дали да се учудвам, но община Шумен не проявява никаква съпричастност към събитието. А то както се оказва е с национален мащаб. По-късно разбрах от съседа, че си е оставил колата още предишната вечер, за да си запази добро място на изложението-базар.

Всички животни бяха разположени в две редици, а потокът от хора вървеше между тях. Кафезите с гълъби и папагали бяха сложени направо на асфалта, а някои стояха върху покривите на колите. През няколко метра имаше бира-скара с по няколко маси и столове. Повечето маси бяха отрупани с празни бутилки от Шуменско пиво, а клиентите (видимо почерпени) на висок глас обсъждаха събитието. Всеки се хвалеше със стоката си.

Около два часа ни бяха достатъчни, за да огледаме половината изложение, като се спирахме главно пред клетките на по-екзотичните животни и птици. Гълъбите ги отминавахме на ход. Към края на разходката ни се забелязваше видимо увеличение на почерпени купувачи, които стискаха в шепи я гълъб, я куче, я кокошка, водейки съдържателни разговори със събеседниците си.

Хитът на базара този път бяха пауновите пера - по 1 лв. големите и по 50 ст. малките. Как да си тръгнем и ние без да сме се сдобили с пауново перо. :-))
Друга група зяпачи бяха тези с по-малки деца (като нас), които носеха аквариуми с рибки и костенурки. Сдобихме се с малка костенурка само за 4 лв., кутийка със суха храна и най-вече радост от новия домашен любимец. Сега костенурката се радва на голямо внимание, хубав аквариум и малки сухи скаридки. Колегите ме предупредиха да не я храним с месо, че бързо ще порастне.
Следващото изложение ще бъде на 3 и 4 октомври в зала Абритус - Разград. Автомобилите с регистрации от цялата страна показаха, че любителите на екзотични животни, гълъби и рибки си имат стройна организация и огромен ентусиазъм, а доброто настроение не може да се развали от мизерните условия и нулевото присъствие на охрана, каквито предостави община Шумен.

Деймън Хил на 49 или как се срещнах с бъдещия световен шампион

Днес Деймън Хил навършва 49 год. Имам странната способност да помня рождени дати, но този ден го помня по няколко причини. Първата, защото Хил завинаги ще си остане моят любим пилот (идол или кумир) и второ, защото имам именден на този ден (какво съвпадение само). За Деймън Хил е писано достатъчно много, но аз имам своята история, която досега не съм описвала в текст.
И така. Годината е 1996 г. Шампионатът във Ф1 е в разгара си. Деймън Хил води убедително. Това е Неговата година. Зад гърба му са 1994 г. и трагичната загуба на съотборникът му Аертон Сена. 1995 г. - катастрофата с М. Шумахер на последното състезание и загуба на титлата само с 1 т. Катастрофата, която показа, че спортът вече си отива от Ф1. На власт идваха победите на всяка цена и големите спонсори.
Новината за посещението на Деймън Хил в България дойде около месец преди събитието. Организатори бяха спонсорите от Ротманс. Денят - 12 август 1996 г. (понеделникът след Голямата награда на Унгария на пистата Хунгароринг). Градът - Варна.
Състезанието в Унгария, както и всяка година, се проведе при изключително тежки условия - висока температура, сух въздух и много прах по пистата, навяван от унгарската степ около трасето. На финала - победител Жак Вилньов, втори - Деймън Хил. Двойна победа за отбора Уилямс - Рено. Сър Франк изглежда видимо доволен, без да го показва външно. (типично английско поведение)
В късния следобед решавам, че вероятно това е шансът на живота ми да се срещна с Деймън Хил.
Рано в понеделник, заедно с моята племеница (не се смей, знам че четеш), която бях успяла да "зарибя" по големите скорости, хващаме бързия влак за Варна. Денят е горещ, навалицата като в разгара на сезона. (тук няма да споменавам за някои премеждия във влака) Около 11 ч. сме на центъра на Варна. Виждам инсталиран симулатор, болида на Рено и двама мъже, които се суетят около него. Питам ги: къде е Хил? Отговорът: ами сега пътува за хотел Ривиера на "Дружба". (сега вече е Св. Константин и Елена). Веднага хващаме автобус номер 8 и след половин час се озоваваме пред комплекса. Не хранех големи надежди, че охраната ще ни пусне. Но се получи така, че дори ни поканиха и ни упътиха откъде да минем за залата. Наближавайки мястото виждам групичка от фенове, няколко спортни журналисти, начело с моя любимец Ричард Груев. (по това време той беше основен коментатор на състезанията) Във фоайето на хотела имаше стотина човека, а две момичета от спонсорите раздаваха картички, на които да получим автограф. Към 13 ч. Деймън Хил се появи във фоайето посрещнат от захласнатите фенове, сред които бях и аз. :-)) Отнякъде изникнаха и Юлияна Дончева и още една журналистка, с която водеха някакво светско предаване по това време. Двете представиха гостите, след което ни оставиха да се докоснем до бъдещия шампион, както и да получим лично автограф. Бях на не повече от половин метър от него, така че успях да му стисна ръката и да му пожелая спечелването на титлата, както и да получа автограф за мен и за племеницата. Последва около половинчасово суетене, щастливи лица, снимки за спомен и всеки пое по своя път. Ние стояхме насред фоайето на петзвездния хотел и не вярвахме на очите си и на това, което ни се беше случило. Гледахме картичките с автограф и си мислехме как ще разказваме за всичко това, като се приберем.
Дълго време след това с гордост показвах моята картичка и разказвах за срещата си с Деймън Хил. Мисля, че много от неговите фенове ми завиждаха :-)) , а други почти не вярваха.
След няколко години публикувах автографа в един сайт за фенове.
Тук някъде пише: My thanks also to ... Nadia for the signed postcard below.

След няколко месеца Деймън Хил стана световен шампион във Ф1 за 1996 г. с 8 победи от 19 старта. Последва логична раздяла с Франк Уилямс, за когото Ф1 е правенето на коли, а не на пилоти, и достойно оттегляне от спорта през 1999 г.
Въпреки многото критики, които получи по време на своята спортна кариера, Деймън Хил заслужи уважението на обективните фенове затова, че никога не използва подли и евтини номера, никога не спечели своята победа на всяка цена и никога не каза: Никога. Един джентълмен, син на двукратния шампион Греъм Хил, не би си го позволил.

За приноса си в развитието на спорта Деймън Хил беше удостоен със званието "сър" от английската кралица.

Куча марка ли?

На 2 август ще се навършат 88 год. от смъртта на Енрико Карузо. Един от най-великите тенори напуснал света едва на 48 год. Защо го казвам ли?
По странен начин името на Карузо е свързано с една от най-големите звукозаписни компании HMV или по-точно казано His Master's Voice (гласът на неговия господар).
Компанията, която е записвала великия глас Victor Talking Machine има лого, което малко хора вероятно познават днес.




Малкото тъжно кученце Нипър , което е привело глава над фунията на фонографа. Кой е Нипър?
Логото на Victor Talking Machine нарисувано от художника Франсис Баро. Нипър е принадлежал на неговия брат - Марк Баро. Когато Марк починал, той оставил след себе си един фонограф и няколко грамофонни плочи със своя глас. Франсис забелязал, че всеки път, когато гласът на Марк звучал през фунията на фонографа, Нипър доближавал ухо и очите му се навлажнявали. Малкият мелез между фокстериер и бултериер тъгувал по своя господар. Това подтикнало Франсис да нарисува картина, която станала основа за известното лого. По-късно Франсис продал картината си на компанията Gramophone, която кръстила новото лого – Гласът на господаря му – His Master’s Voice. През 1921 Gramophone Company отваря първия HMV магазин в Лондон. През 1929 RCA купува Victor заедно с Gramophone Company. Музикалният бизнес се разраствал, а изразът "Куча марка" станал нарицателно за високо качество на озвучителната техника, каквито са били грамофоните по това време.
Днес с "куча марка" бележим най-долнокачествените стоки с неизвестен произход. Как изразът от символ на качество е деградирал до противоположното си значение едва ли някой може да обясни. Тук се сещам за аналогията с "да се оплачеш на арменския поп". Вероятно има и други подобни истории, за които не знаем.

P.S. Тази история ми разказа един колега, докато му чистех лаптопа от вируси.
Други използвани материали:
http://jones.blog.bg/nauka/2006/08/02/glasyt-na-gospodaria-mu.8480
http://en.wikipedia.org/wiki/His_Master%27s_Voice
http://hmv.com/hmvweb/home.do

Преди 4 години на този ден

Понякога се чудя откъде ми е тази способност да помня събитията с техните дати. Не казвам за големи, значими събития, променили историята, а за нещата, които са се запечатали в съзнанието ми.
Днес е 7 юли. Ден като всички други, но останал в сърцето ми като Денят, в който за пръв път посетих Каварна преди 4 години. Поводът - първият от големите концерти, който беше организиран от Кмета на този малък, но красив и гостоприемен град. Концертът на Рони Джеймс Дио или както всички го наричат - DIO.


До скоро плакатът от концерта украсяваше работното ми място. Година след събитието семейство от Каварна беше приятно изненадано да го види точно там. Последваха спомени от този ден от двете страни - домакини и гости.
Новината за концерт на Дио посрещнах не особено въодушевена, може би поради факта, че не съм осъзнавала какво ме очаква. Денят беше четвъртък - в средата на седмицата и в най-натовареното за мен време на годината, по време на кампания. Оставям пълни инструкции на колегите и се освобождавам още по обяд. Тръгваме към 15 ч. Времето е горещо и задушно. За пръв път пътуваме в тази посока. Наближавайки града, колоната постепенно се сгъстява. Коли, микробуси и мотори с фенове са се отправили към заветната цел. Към 17 ч. пристигаме в Каварна. Още на входа ни посрещат любезни полицаи и ни насочват към стадиона, където ще се проведе концертът. Организацията е на ниво. Навсякъде полицаи, които упътват шофьорите към свободни за паркиране места. Паркираме и решаваме да разгледаме градчето. По центъра и около стадиона кипи оживление. Навсякъде фенове, които се разпознават по тематичните фанелки - черни с илюстрации и надписи на различни групи. Навсякъде капанчета с бира и скара. Гърми музика - много рок, само рок. Към 19 ч. се насочваме към входа на стадиона. Дио все още репетира. Десетки пъти се чуват първите тактове на Holy Diver и всеки път публиката отвън настръхва. Звукът е чист и мощен. Към 19.30 ч. небето почернява. Задава се и вятър. Охраната не пуска фенове с чадъри и камери. Заемаме места на стадиона - точно по средата между сцената и пулта за управление. Обявената подгряваща група Б.Т.Р. не излиза на сцената, но пък дъждът започва. В началото лек, без признаци да се усилва. Точно в 20,30 светлините угасват. Публиката реве в един глас: Дио, Дио. Част от феновете все още заемат места. Светлини, пушеци и мощно начало на концерта - "Shivers" от "Master of the Moon". Звукът се блъска в гърдите ми, а около мен хиляди превъзбудени фенове. Дъждът се лее безмилостно върху 8000 почитатели. Сетлиста продължава през парчета на Rainbow, Black Sabbath и Dio.
“Shivers”, “Killing the Dragon”, “Egypt”, “The Last in Line”, “Stand Up And Shout”, “Holy Diver”, “Don’t Talk To Strangers”, “We Rock”, “The Last In Line”, “Sunset Superman”
“Stargazer”, “Man On The Silver Mountain”, “Long Live Rock And Roll” и “Gates Of Babylon”
“Heaven And Hell” и “Mob Rules”
Еуфорията стига своята кулминация особено в началото на епичното и рядко изпълнявано парче на концерт - "Stargazer". Дио се раздава по сцената заедно с останалите музиканти.
Craig Goldie - guitar
Rudy Sarzo - bass (Whitesnake)
Don Airey - keyboards (Rainbow, Whitesnake)
Simon Wright - drums (AC/DC)
Мощният му и красив глас завладява всяка клетка на сърцата ни. В лъчите на прожекторите се виждат хиляди ръце протегнати към небето и обливани от поройния дъжд. Никой не отстъпва мястото си. Дребният на ръст Дио ни оставя без дъх. Концертът е към своя край. Дъждът почти спира. Публиката връща 7 пъти групата на сцената. Дълго след края феновете се изнизват бавно от стадиона. Полицаи регулират потока. Няма неприлични сцени, няма блъсканици. На изхода срещаме друг голям фен на Дио - Metala. Не е на себе си, както и всички останали. Още една сбъдната мечта. Преобличаме се със сухи дрехи и поемаме по обратния път. Към 3 ч. сме вкъщи. Holy Diver и Don't talk to strangers още звучат в главите ни.
Сещайки се днес за този ден, потърсих снимки и намерих този албум Благодаря на създателя му за удоволствието, което ми донесоха тези снимки!

Ако всички червени голфове се отваряха с един ключ

Последният работен ден от седмицата винаги ми носи облекчение и надежда за предстояща почивка. В петък следобед усещането за безтегловност обхваща не само тялото, но и разума ми. (доколкото е останал) В петък вечер всички усилия да свърша някоя полезна работа из къщи, винаги се оказват ялови. Тогава на помощ на съвестта ми идва едно любимо изречение: Мога да копам, ама мога и да не копам. Ако към всички утежняващи обстоятелства се добавят поредната изтощителна тренировка и/или някое друго питие с приятел, нещата идват на мястото си.
Този петък не беше в списъка на изключенията. Разликата беше единствено в това, че питиетата бяха с различно съдържание, а желаещи за тренировка нямаше. Като една обществено и професионално ангажирана жена, която счита времето прекарано в кухнята за твърде голямо разхищение, предложих на мъжа ми да се отбием в близкия магазин за някоя друга покупка за вечеря. Влизайки в паркинга започвам да се оглеждам за подходящи места за спиране и паркирам на двайсетина метра от магазина, на едно широко разчертано място по средата на площта. Пазаруването не ни отне повече от 15 мин. Излизайки от магазина си приготвям ключа за колата. Приближавайки се към най-близкия червен Голф 2, започвам да се чудя как съм могла да спра толкова близо до едно дърво. И защо не ми е направило впечатление като съм излизала от колата. Тези мисли бързо минават и с уверена походка се насочвам към шофьорската врата, като упорито натискам бутона на дистанционното, за да отключа. Не чувам познатия звук: цък!, след който мога да отворя вратата. Тъй като едната ми ръка е заета с покупки, а другата с дистанционното, решавам отново да натисна бутона. В този момент виждам, че задната врата е отключена. Това обстоятелство ми вдига леко адреналина, т.к. сме имали няколко кратки свади на тема: защо не проверяваш задните врати като слизаш от колата. В момента, в който подбирам подходящите думи, за да направя забележка за отключената задна врата, виждам, че тапицерията ни си е сменила рязко цвета. Нашата е черна с червени ивици (в цветовете на Ферари), а тази е бледо бежева. По дяволите, как е станало това. Премествам покупките, за да освободя едната си ръка и се готвя да отворя вратата. В този момент една светкавична мисъл ми минава през главата. Та това не е нашата кола. Поглеждам и виждам мъжа ми, застанал от другата страна на червения голф срещу мен и с най-невинната усмивка рецитира репликата: Това не е нашата кола. (вероятно гласът в главата му отвръща: Какво правиш, жено. Побърка ли се) :-)) Той през цялото време ме е наблюдавал как се опитвам да отключа чужда кола и вероятно се е оглеждал да не се появи отнякъде истинският собственик.
В този момент виждам нашия червен Голф, кротко паркиран на няколко метра по-нататък и изпадам в искрен смях.
Нямаше да разправям всичко това, ако не ми се случваше за втори път. Първият път пак беше петък, пак се връщах от тренировка, пак пазарувах, но този път сама. Паркирах наблизо до магазина на същия паркинг, а след това излизайки от магазина започнах да натискам бутона на дистанционното. Стигнах до колата и упорито започнах да дърпам вратата, а тя не се отваряше. Бях сигурна, че съм чула звука от отключването й. Затова отново натиснах бутона, отново чух звука, но вратата не се отваряше. В този момент в главата ми се блъскаха едни съмнения. Колата, която дърпах, беше някак с друг оттенък на червеното. Леко пиперено. Не точно като нашата. И нямаше задна врата. :-)) Точно тогава погледнах и видях, че съседната паркирана кола също беше червена и също беше голф. Със забързани крачки се преместих от обекта на посегателството си, преди да е излязал някой от охраната на магазина и да ме попита защо искам да му открадна колата. По най-бързия начин се изнесох от паркинга, поглеждайки в огледалото за задно виждане дали някой не ми записва номера. Нямаше никой, отпуснах се и усилих звука на уредбата. Добрият, "стар" Dio изпълняваше любимите ми парчета.

BoneyM в Шумен

Както всяка година, така и тази лятото ни донесе градската скука. Новините се въртят около това кой колко гласа е купил и колко може още да купи. Принципно не виждам проблем да си продадеш гласа, стига да му намериш цената. Все пак един глас имаш и трябва да си го уважаваш.
Ако се опитам да намеря добрата страна на всяка предизборна кампания, то за мен тя ще е множеството "културни мероприятия" под формата на концерти, купони, промоции и всичко друго, за което се сетите.
Случайно или не тази кампания съвпадна и с откриването на Парк "Студентски". На пръв поглед какво толкова може да има в един парк, че чак да се открива официално. Не може да се отрече, че паркът придаде на мястото, известно в миналото като "старите гробища" един съвсем нов облик. Възможностите за спорт и отдих в него са достатъчни, за да сбъднат донякъде мечтите на любителите на свободното време. Седмица преди официалното откриване нещата изглеждаха трагично.

Два дни преди събитието някак нещата си дойдоха на мястото.
И все пак гвоздея на програмата по откриването се оказа концертът на BoneyM. Добрата стара група, която всички са слушали. Събитието предполагаше глътка настроение и прохлада в летните горещини.
И така, снабдени с билети (тук искам да благодаря на Форте радио за единия билет, който спечелих единствено със стабилните си познания по европейските въпроси :-)) се наредихме пред входа на парка.
Денят е 1.07.2009 г. Още в късния следобед небето подсказваше за приближаващите гръмотевици и дъжд. И те не закъсняха. В момента, в който започваме да влизаме в парка, дъждът рукна като из ведро. Тук е мястото да се отбележи, че в парка няма нито една козирка, сенник или друго съоръжение, под което да се скрие човек в ситуация като нашата. На прибежки без залягания стигаме под покрива на офиса, който успява донякъде да ни предпази от пороя. Естествено, че мястото не е достатъчно за всички, затова част на ентусиастите решават да прекарат времето по пейките.
И сред цялата тази галимация се появява кметът с огромен чадър, слиза от огромния си VW и минава тържествено покрай скритите под козирките мокри граждани, като им се усмихва и ги насърчава с думите: Казаха, че до 21 ч. ще спре.
Сякаш някой го пита. :-)) Ситуацията е по-скоро смешна, ако не се брои нелепостта на изказването му.
Около 20,30 ч. дъждът намалява и тълпата заема позиции пред сцената. След половинчасова програма тип: Концерт на самодейци при читалище "Напредък", "Пробуда", "Зора" и каквото друго се сетите (съвпадението на имена е случайно и служи само за по-добро описание на изпълненията). Ролята на подгряваща група изпълняват състав от мажоретки, хип-хоп денсъри и начинаещи певци.
Точно в 21 ч. на сцената излизат звездите от BoneyM. Публиката не изпада с транс, но искрено се забавлява, поне всички които бяха около мен. Започват да се редуват хитовете на групата:
"Rivers of Babylon"
"Ma Baker"
"Rasputin"
"Daddy Cool"
"Brown Girl in the Ring"
"Sunny"
"No Woman, No Cry"
"Hooray! Hooray! It's a Holi-Holiday"
"Belfast"
Дъждът напълно спира, а настроението все повече се покачва. Мейзи Уилямс се учудва, че знаем текстовете наизуст. Аз се учудвам, че дори деца на 12-13 години пеят покрай мен. Изпълнителите се раздават на сцената и сърдечно се забавляват. Гафове не липсват, но пък кой е перфектен.
След малко повече от час песни и танци, концертът приключва с неуспешен опит да се почете паметта на Майкъл Джексън. DJ XXX (не знам кой) така и не успя да пусне на уредбата цяла песен на Краля на попа. Умело минавам покрай охраната и се озовавам пред фургона, в който групата се е прибрала след края на концерта.
Приготвям си дългосвирещата плоча, която пазех през цялото време от дъжда и изчаквам подходящ момент, за да получа автографи. На вратата - бабанка от промоутърите ART.BG се опитва да ми каже, че ще стане най-рано след половин час в хотела. В този момент вратата зад гърба му се отваря и аз подавам плочата си на Мейзи. Тя с радост я взема и влиза обратно във фургона. След няколко минути ми я подава с автографи на цялата група.
Денят завършва щастливо. Гласът ми едва излиза, а в гърлото ми нещо дращи. Чак като се прибрах усетих колко съм мокра. :-)) от глава до пети.

Подновяване на шофьорска книжка - реалността

След като бях предупредена от колеги, че е по-добре да си подновя шофьорската книжка преди да изтече, за да не бъда глобена сериозно, се реших да не отлагам. За мой късмет срещнах личната си лекарка и я попитах кога да отида за медицинско. Оказа се, че се минава само при очен лекар и се заплаща някаква такса (около 5 лв. според нея). Един ден, връщайки се от работа, се отбих на регистратура в градската поликлиника. Служителката беше изключително любезна, даде ми бланка за медицинско и ми взе 11 лв.(единадесет лева) с усмивка.
Изпрати ме в кабинета на дежурния очен лекар. Оказа се, че в 18 ч. няма много желаещи да се преглеждат. Поканиха ме в кабинета, седнах. Докторката затвори едното ми око с някаква палка (тип "лолипоп" от Ф1) и посочи една цифра от контролното табло. После затвори другото ми око и посочи друга цифра. Накрая отвори със замах онази шарена книжка с цифри изписани чрез цветни кръгчета и аз уверено изрецитирах какво виждам. С отработено движение тя затвори книжката и седна да пише. Трябва да отбележа, че с въвеждането на новата здравна система всички медицински лица се превърнаха в писачи. Често (както и в моя случай) прегледът продължава по-кратко от оформянето на цялата документация около него. Докато чаках да ми бъде попълнено медицинското, успях да изчета всички реклами на капки за очи, които бяха украсили кабинета. Накрая отново минах през регистратура, получих заветния изходящ номер и отново с усмивка бяха изпратена. Дори успях да забележа, че копирните услуги са по 0,24 лв./стр. Скъпо. При нас е 0,06 лв./стр. като лично съм изчислявала разходите и печалбата.
Следващият етап от моята подготовка беше да си направя снимка. Приведох прическата си в добър вид (да се чете - подстригване номер 4 според мярката на машинките за подстригване на фирма Филипс), докарах любимия си наситен червен цвят (който при мен е тъмно-кафяво-червен) и се отправих към студиото. Посрещна ме усмихната женица на средна възраст. Казах за какво отивам и тя ми посочи стаята за подготовка и снимане. Вътре имаше 2 пластмасови розови полутабуретки от по 3 лв. на борсата, един прожектор с чадър и няколко различни цветни транспаранта, които се използват за фон. Не знаех какво друго да правя, освен да чакам някой да дойде да ме снима. След 5 мин. изникна млад фотограф с огромен обектив и започна да мести прожектора. Настаних се на едната табуретка и цък! готово. Младежът ми показа снимката на екрана на огромния си апарат, аз казах: харесва ми, и излязох. Образът на снимката ме вълнуваше точно колкото фиксинга на долара на японската борса. Все пак тази снимка щеше да бъде сканирана и отпечатана с размер, колкото нокътя на палеца ми, на някаква пластмасова картичка, която щеше да ми служи за шофьорска книжка през следващите няколко години. (Живот и здраве)
Днес, след дълго и досадно заседание, реших да прескоча до КАТ (за малко), за да подам документи. Имах мрачно предчувствие, че в петък следобед може и да не работи гишето, но все пак ми е на 3 мин. път. Все пак отидох с колата, стигнах до КАТ и т.к. не бях сигурна, че може да се паркира в двора, спрях отвън последна в редицата от други като мен. Влязох в двора и се отбих в първата срещната отворена врата, където обикновена женица четеше списание. Казах за какво отивам, жената ми продаде едно листче наречено "Декларация" за 20 ст. и касова бележка и ме отправи към гише 2 в другата сграда. На входа се спрях и попълних листчето, което беше със странно съдържание. Не разбрах какво точно декларирам, освен че нямам друго СУ (това е свидетелство за управление, а не Софийски университет) в държава от европейския съюз. Застанах като всички пред гише номер 2 и си зачаках реда. След няколко минути подадох декларацията и медицинското, но се оказа, че трябва да попълня друго заявление, за което ме извикаха на съседното гише и ми бяха взети 50 ст. (без касова бележка). Служителката се опитваше да бъде любезна, но видно отегчена от живота, работата си, обстановката и сигурно много други неща. Каза ми: попълнете само стр. 1. Взех го и се отдалечих, като направих огромната грешка да ползвам мястото пригодено за писане - дървена пейка и още по-дървена маса, която се люлееше хоризонтално при всяко докосване до нея. Такава маса едва ли може да се види "наживо" на друго място. Дори в първия момент помислих, че има земетресение, докато разбера, че само масата се люлее. Но, да не бъда придирчива, попълних си всички данни четливо и с технически шрифт. Даже се подписах без да излизам от големия жълт правоъгълник на формуляра и отново застанах на гишето. Подадох с гордост формуляра, служителката го погледна строго и каза: ама защо се подписахте ?! Как защо? Нали ми казахте да попълня цялата първа страница. Тя: Да, ама подписът се прави със специален маркер. Айде сега ми дайте още 50 ст.
Дадох й. Явно я беше закъсала. :-)) Втория път не рискувах да се настаня на същата маса и попълних набързо формуляра. Да, ама сега ме прехвърлиха пак на съседното гише при служителка номер 2. Също толкова отегчена и сърдита на всичко и всички.
Наивно си мисля, че това ще е краят на процедурата, уверено подавам купчината документи, но усещам как втората служителка не желае да ги вземе. Само ги държи и казва с равен тон: Таксата.
Аз: Моля?
Тя: Таксата.
Аз: Коя такса?
Тя: Таксата
Аз: Каква такса?
Да, още в началото на съдържателния разговор загрях, че вероятно е трябвало да се досетя, че някъде се плаща някаква такса. Но пък как да знам къде и колко. Пък и служителката само повтаряше таксата, таксата като грамофон, на който му прескача иглата. Аз пък се направих на по-голямо дърво, отколкото мога да се правя и влязох в тона й. Онази запази хладнокръвие, виждайки, че наистина не разбирам какво иска от мен и ме прати в СЪСЕДНАТА сграда да платя Таксата (онази, дето всеки трябва да знае и да плати преди да се нареди при нея). Усмихвайки се на факта, че съм успяла да й вкисна още повече следобеда, отивам на касата. Там - опашка от няколко човека. Плащам 24 лв., от които 5 лв. са само комисиони. Без право на избор. Другата каса е на няколко километра в града в неизвестна банка, където нямаше да знам какво и на кого трябва да платя.
Връщам се на гишето убедена, че това наистина ще е краят. Служителка номер 2 вече ми взема набъбналата купчина с хартии и започва усилено на чука по клавиатурата. Бюрото й е от 1960 г. тип - чиновническо, покрито с протрит балатум. Компютърът - 486 или най-много Pentium I, софтуерът - добрият стар DOS. Мишката - с топче. Принтерът - матричен, вероятно Epson, от тези които работят изправени. (за тези които са виждали подобно чудо) Навсякъде е пропито от разруха. Мръсно и миризливо. Мирише на цигари, макар че никой не пушеше вътре, пот (при 35 градуса навън). Във фоайето имаше предимно мъже, някои голи до кръста, а други нормално изпотени, по джапанки или чехли за 2 лв. Около гишето - избеляли табели с описана процедура за приемане на документи. Почти не се четат. Пълни са с правописни грешки. Поправени отгоре с химикал или изобщо непоправени. Решавам да не внасям и моите корекции в тях.Реклами на курсове за шофьори. Мръсно.
Служителка номер 2 прилежно намазва снимката ми с четка за рисуване номер 8 и лепило C200 изсипано в бурканче от детски храни. Прави това десетки пъти на ден. След това става и през гишето се подава моя формуляр и ми се подхвърля черен тънкописец, от ония, специалните. Аз оставам неподвижно и я гледам също отегчено. Онази не ме гледа, но чака. Аз безмълвно я питам: Какво искаш, да се подпиша ли? Изчаквам я да ми отговори, преди да я "нахраня" отново. Със замах тегля най-големия си подпис, като карам служителка 2 да застане на нокти, докато доближавам ръба на заветния жълт правоъгълник от формуляра. После тя ми мята вносните бележки и личната карта през малката дупка, наречена гише 2 и гледа следващия. Аз ги вземам. Там пише: получ. 24.07. Благодаря! Логиката ми подсказва, че на 24.07. би трябвало да имам новоподновена шофьорска книжка. Не питам нищо повече, не казвам: довиждане (не искам да я виждам) и излизам.
Поемам дълбоко дъх на чист въздух. Усещам, че съм се пропила от миризмата на тютюн и потни тела. Гадно ми е. Качвам се в колата и си пускам Iron Maiden. Волумето на max.
Още веднъж си припомням, че мразя мърлявите неща, мърлите и мърлявото изпълнение на служебните задължения. Не всичко е въпрос само на пари, не. Желанието и амбицията трябва да са повече.
Връщам се на работа. В момента слагат климатик в залата, където цяло лято ще посрещаме кандидат-студенти и техните родители. Все още ухае на дърво от новите мебели. Колежките са млади и усмихнати. Това е друго място.

Подновяване на шофьорска книжка - нормален начин

Вероятно няма българин, който да не изпитва сериозни притеснения и неприятни очаквания от срещите си с представители(или по-скоро представителки) на държавната (а и не само) администрация.
И аз няма да съм изключението, но пък винаги се налага да си извадиш някакъв документ, да си завериш декларация или друго. Преди месец със скрит ужас установих, че шофьорската ми книжка изтича на 6.07.2009г.
И започнах да се готвя, по-скоро психически за това, което ме очакваше. Разпитах познати какво трябва предварително да подготвя преди да се озова пред гишето на КАТ. Всички казваха: Правиш си медицинско при очен лекар и снимки.
Всичко изглеждаше лесно за изпълнение, още повече, че времето летеше, а аз все не намирах време да свърша тези на пръв поглед незначителни неща.
Какви бяха моите очаквания? Или поне какво би трябвало да бъде, ако административната машина не беше човекомелачка, а "удоволствие да я срещнеш".
По предварителни изчисления времето за подаване на документи за подновяване на книжка не би трябвало да е повече от половин час.
Според мен НДУ (необходимите и най-вече достатъчни условия) включваха:
1. Изготвяне на медицинско - 15 мин.
2. Снимки - 10 мин.
3. Посещение в КАТ - 20 мин. и добро настроение.
4. Някакви такси, които не биха ме сринали финансово и най-вече емоционално.

Всичко това се оказа напълно в сферата на най-оптимистичните ми очаквания. Дори повече, оказа се "Епизод от романтичен филм" (според ФСБ).

Няколко весели табели, с добро чувство за хумор

Магазинът е Кауфланд. Часът - следобед. Явно човекът от отдел "Зеленчуци" е "снощен"

Домати от страната Тутция. Не я намерих на картата.
С много подпавки.

Ако сте шеф на агенция за недвижими имоти и намерите офиса си с такава табела:

Какво ще направите :-))
Дали ще си доверите недвижимото имущество на хора, които прекарват част от работното си време в магазина за алкохол.
В Кауфланд София продават Щтрудел:

10х to Violina!

Цветята в нашия двор

Никога не съм харесвала мушкато. Имам някакво странно предубеждение, че е "селско" цвете (с извинение за израза). Спомените ми са от преди 30-35 год., когато зимно време всички домакини изнасяха саксиите си по стълбищните площадки, за да не измръзнат мушкатата. :-) И понеже нямаме асансьор, а живеем на предпоследния етаж, ми се налагаше да вървя в кордон от най-различни саксии. Понякога се случваше някоя саксия да изчезне мистериозно. Тогава кражбата на саксия беше едно от "престъпленията", което се практикуваше главно от заклети цветарки. Друго потресаващо престъпление беше някой да ти открадне гумената изтривалка пред вратата на апартамента, защото само връзкарите можеха да се снабдят с такова съоръжение за обувки.
След това излязоха на мода сандъчетата, които се окачаха на метални конструкции, за да висят през парапета на терасата. Веднъж сестра ми в опита си да извади и повдигне едно от сандъчетата, го изтърва и летящото сандъче мина на сантиметри от главата на съседа от долния етаж, който нищо неподозиращо си пушеше цигарата. След това сандъчетата отидоха "на село" и сега майка ми полага грижи за тях. Тази година благодарение на усърдието й и редовното торене и поливане, мушкатата, сакъзчетата и другите цветя дадоха добра реколта. Сиреч - полудяха от цъфтене.

Затова реших да споделя тази красота. Аз все така не съм влюбена в мушкатото, но пък нямам нищо против да му се радвам. Моята слабост е розата с цвят - пепел от рози. Не знам цвета на пепелта от рози, но почти съм сигурна, че не е като тези на снимката. Цветът на живите рози и особено ароматът им не може да се опише с думи.

Моите китайски рози

Не обичам цветята и най-вече тези, които не цъфтят. Не разбирам хората, които са си напълнили къщите с всякакви треволяци, на които дори не знаят имената. Не одобрявам и гледането на цветя в саксии на работното място. Побеснявам, когато видя колежка да си е сложила саксия върху компютъра. А съм виждала и такива. Тогава искрено им пожелавам да им гръмне компютърът при следващото поливане. Как да обясниш на някоя "куха лейка", че компютърът не е поставка за саксия или за каквито и други неща. Предупредила съм близките си, че ако са решили да ми направят подарък по някакъв повод, то не бива да е цвете в саксия. И въпреки това след моето предупрежение получих на два пъти Каланхое, което след прецъфтяването, повече не цъфна и замина в кофата. Въпреки че си направих усилието да прочета по форумите каква може да е причината и как да го накарам да цъфне. Да, ама не. Това му костваше изхвърлянето, за което не изпитвам никаква вина, защото все пак съм положила някакви грижи.
И както винаги всяко правило си има своите изключения. И това са моите четири китайски рози. Първата роза незнайно как се появи вкъщи. Тогава още не се занимавах с нея. Може би я имам вече повече от 10 години и на самото дърво вече му личи, че е остаряло.

Ще си я отглеждам, докато има сили за живот. Всяка пролет я изнасям на терасата на точно определено място. Явно изложението и редовното поливане дават резултат. Обичам сезона, когато започне активното цъфтене.

Цветовете й са едри, гъсти и красиви. За съжаление бързо прецъфтяват, но така е с повечето хубави неща - всички са краткотрайни.
Другата ми роза е с яркочервен цвят. Расте повече на корона, отколкото на височина, но амбициите ми са до зимата да й променя леко формата. Цветовете й са още по-гъсти.

Дървото е все още младо, но до 2-3 години трябва да успея да завъдя ново дръвче.
Третата ми роза е с оранжево-бананов цвят. Още не е цъфнала тази година. Има пъпки и до няколко дни и това ще стане.

Снимката е от миналата година. Някаква шега на природата. На едно дръвче бяха цъфнали заедно бананова и червена роза. Не, не е монтаж.

Четвъртата ми китайска роза е съвсем ново дръвче, прихванато от клонче от цикламената. За незапознатите ще кажа, че много трудно се хваща ново дръвче. Правила съм десетки опити. Какви ли не методи използвах. Имаше и такива, които дори засаждах с готови корени и след няколко дни изведнъж извяхваха. Затова толкова се радвам на новото дърво. То вече започна да цъфти и вероятно до зимата ще замести старата роза. Както и в живота, децата трудно се зачеват и отглеждат, а като съберат сили и смелост заместват тези, които са ги създали. И така трябва да бъде. Who wants to live forever?
P.S. Банановата роза.

За здраве и благополучие

В ранния предиобед на 10 юни беше извършен ритуал за здраве и благополучие на целия персонал на комплекс "Ривиера". Както винаги Отец Димитър извърши целия ритуал с много професионализъм и добро чувство за хумор. Имам чувството, че този човек познава целия град, но това е друга тема. Виждала съм го в различна светлина и по различни поводи и винаги съм се чудела как успява да "превключи" от весели на тъжни поводи и обратно. Вероятно е изтощително и трябва наистина да си отдаден на професията.


Новите съдържатели Милка Николова (сестра ми :-) и Росен Станчев не крият амбициите си да покажат добър вкус и професионално управление. Засега все още се учат от грешките си, но не се съмнявам, че скоро машината ще работи като добре смазан механизъм.
След официалната част на ритуала отец Димитър пожела на всички здраве, късмет и много клиенти.

По-младите членове от екипа се чувстваха някак притеснено.
Особено барманчетата и сервитьорките. То си личи и от снимките.


И ако всеки положи малко повече усилия, съвсем скоро сборът от отделни хора и характери ще се превърне в екип, който ще посреща и обслужва с усмивка всички гости и постепенно всеки ще си намери мястото. Малките пропуски (видими за по-претенциозните клиенти) могат лесно да се отстранят, стига да има желание, коректност, лоялност и настроение.
И както се полага в такива случаи накрая всички се почерпиха с домашно приготвена пита с мед, червено вино и печено пиле.
Сезонът тепърва предстои. Утре ще заработи и пещта за пици, а след това и целият ресторант.
Да пожелая времето да бъде благосклонно към усилията на тези хора!

Как да се защитим от нагли наематели - 3-та и последна част

Как приключи историята с нашия наемател ?
Един ден се появи кандидат да наема двете помещение. Всичко изглеждаше странно. Опарени от предишния наемател се усъмнихме, че този е подставено лице. Още на втория разговор по телефона го предупредих, че ако двамата са свързани по някакъв начин, няма да дадем помещенията. Човекът доста се зачуди. Дойде, огледа помещенията, разбрахме се за наема и всичко изглеждаше твърде добре. След консултация с адвокат изпратихме нотариално заверена покана до предишния наемател, че вещите му ще бъдат изнесени от помещенията, за което ще дължи наем. Съставихме договор с новия наемател, уточнихме разногласията и се разбрахме за деня, в който да бъде отворен новия магазин за смески.
Вечерта преди да се нанесе новия наемател се събрахме няколко човека от блока, изнесохме вещите, почистихме помещенията, прекъснахме алармената инсталация и всичко беше готово. Сутринта дойде новия наемател с микробус пълен с чували и се нанесе в помещенията. Всичко беше почти перфектно.
Уви! За кратко. Още след няколко дни се е появил стария наемател и започнал да вдига скандали на продавачката. Тя притеснено ми се обади и се чудеше как да реагира. И така още няколко пъти. Оттогава и досега старият наемател спира микробуса си пълен с чували на 10 м от блока и всеки пазарен ден продава смески. Полицията е сигнализирана няколко пъти, но без особен резултат.
В заключение мога само да кажа, че такъв клиничен случай не ми се беше случвал. Нямам думи да опиша поведението на този човек. Оттук нататък ще оставим полицията да си свърши работата.

RIVIERA отваря врати за посетители

Любимото място за много шуменци в горещите летни дни ще отвори врати съвсем скоро.
Няколко случайни снимки.

Басейнът е все още празен. Засега.

Детските съоръжения очакват първите посетители.


Последна информация: На 1 юни комплексът отваря врати за посетители. Засега ще работи само басейнът и летният бар. Ресторантът е в подготовка за отваряне.
Цени за посещение на басейн: лица до 1,20 м височина - 2 лв., до 18 г. - 3 лв., над 18 г. - 4 лв. Шезлонг - 2 лв., чадър - 1 лв.
Работно време на басейна - 8-17 ч.

Много успехи на новите наематели и приятно изкарване на любителите на летните водни удоволствия!

Голямата почивка в началото на май - ден пети

Крайно време е да разкажа за петия ден от голямата почивка. Както всяка логика подсказва, за да приключим с историческите разходки, дойде ред и на Мадара. Последно ходихме там преди 2-3 години. Тогава повечето от пещерите бяха оградени и достъпът забранен. Денят се очертаваше да бъде слънчев. Най-после. Сложихме вода и сандвичи в раницата и потеглихме. След разклона от Мътница към Мадара, движението става все по-интензивно. Автомобили и екскурзианти от всички краища. Като в рекламата, която се върти тези дни по ТВ: Къде ще отидете по празниците? В България.
Малко преди на стигнем на паркинга до Мадарския конник, звъни телефон. Добър приятел, който живее в София. Връзката се разпада. Стигайки до мястото, виждаме, че всички паркинги са заети. Останалите коли са спрели по продължение на пътя. Намираме едно свободно място близо до музея и паркираме. Слизайки от колата, ни задминава нашият приятел, който звъня по телефона. Отново приятна случайна среща, на неочаквано място.

Този път решаваме да прескочим будката, където се плаща входна такса и поемаме по алеята вдясно, която води направо до пещерите. Въздухът е свеж, изпълнен с аромат на цъфнали пролетни цветя и дървета. За голяма изненада входът към пещерите е отворен и успяваме да влезем в едната от тях. Все още е затворен пътят към голямата пещера, поради опасност от падащи камъни. Въпреки табелите и ограничителната лента, много хора са решили да рискуват и да преминат в опасната зона. Поемаме по пътеката към Конника. Приятно впечатление прави добре поддържаната алея, кошчетата за боклук и чистотата на парка. Стигаме до Мадарския конник. Кратка почивка на една от пейките, слушаме разговорите на посетители, които идват за първи път. На нас не ни е чак толкова интересно, все пак сме от този край и не ни е за първи път. След няколко минути тръгваме по пътеката, която е обозначена с табела: Към Крепостта. Нямаме идея къде води, но срещаме връщащи се хора. Постепенно горският път преминава в оформена пътека от стъпала и площадки. Нещо прошумолява из тревата. Пепелянка. Втората, която виждаме за тези три дни. В Преслав стояхме и гледахме как змията пресича пътеката, но този път реагираме навреме и правим снимки. Продължаваме нагоре. Слънцето започва да прежуля. Разбираме, че стръмните стъпала, по които сме поели, водят горе на скалите над Конника. Започваме изкачване. На няколко места сядаме на местата за почивка. Потокът от хора не секва и в двете посоки. След половин час изкачване се озоваваме на върха на скалите. Гледката е изумителна. Винаги съм се чудела по какъв път се стига до тук и никога не бях идвала до това място. От ръба на скалата се вижда Мадара, Мътница, Кюлевча и Паметник 1300 г. България над Шумен. Табелите ни завеждат до Крепостта. Времето се променя всяка минута, вятърът се усилва и става студено. Качваме се по крепостта и си правим снимки до самия ръб. Зад нас е пропаст. Изчакваме семейството преди нас да се снима. Жената казва: Ако сега ми се завие свят и падна тук ... Ами кой те кара да се качваш :-)) На мястото на старата църква много хора са оставили дрехи, лични вещи и пари. Всеки се е помолил за нещо с надеждата то да се случи.
Става студено и поемаме обратно по стъпалата. Слизането не е по-лесно от качването. Краката ни треперят от стягането. Скоро сме долу. Живи и здрави. На връщане се отбиваме в заведението: На разклона за Мадара. Две жени на средна възраст ни обслужват учтиво и бързо. Храната е вкусна и прясна, а цените напълно достъпни.
След няколко часа слънцето ще залезе. И този ден си отива. Пълен и ползотворен.
Утре е последният ден от почивката. Ще го посрещнем по традиция, както всяка година на Гергьовден. С тази разлика, че вчера купихме трикольор, който вече ще се развява от терасата на всеки празник.
Честит празник!

Голямата почивка в началото на май - ден трети

Трети ден от почивката. Вчера денят беше студен, имаше дъждовни облаци. Днес обаче слънцето сякаш ще победи отново дъжда и студа. Време е да потеглим към Плиска - първата българска столица. Преди тръгване разглеждаме пътната карта на България и набелязваме целта. Това обаче не ни спести лекото объркване на изхода на Плиска. Питаме услужлив чичко, който ни посочва табелата - Плиска - Към крепостта - 3 км.
Пристигаме по добре поддържан път, минавайки през центъра на малкия град. Приятна изненада - бариера, паркинг и магазинче за сувенири. Коли от всички краища на страната, автобуси с екскурзианти. Купуваме билети и влизаме през входа на крепостта. Нямам спомен от това място, а знам, че съм идвала. Всичко е толкова променено. Равна и широка пътека сочи пътя от вътрешната страна на крепостната стена. На 100-200 м. навътре стигаме до оформено петно с музей, беседки, кафене, пейки за почивка. Строят се още ресторант и малък хотел. Чисто, свежо и добре поддържано. Влизаме да разгледаме музея. Посрещат ни две усмихнати момичета, които проверяват билетите и следят за реда. На входа е изложена колоната от Омуртагов мост, а до нея кът в памет на проф. Рашо Рашев - един от видните изследователи на Плиска. Интересна идея е част от крепостната стена да формира едната стена на музея.

Разглеждаме всички експонати и се отправяме към гроба на Карел Шкорпил. Пътеката продължава към вътрешността на крепостта. Останки от жилища, водохранилище, баня, базилика и други сгради. Навсякъде лъха на история. И в главата ми звучи онзи рефрен от химна на Шумен - Оттука започва България. Една причина да се гордеем с родния край. Пътеката ни отвежда към изхода. Времето се влошава, мрачни облаци покриват небето. Тъкмо решаваме да си тръгнем и виждаме табела - Към Голямата Базилика. Без колебание тръгваме след другите коли, които поемат по същия път. След километър пред нас се открива грандиозна гледка. Голямата Базилика. Отдалеч се белеят стените, виждат се и колоните и арките. Попадам сякаш на друго място. Чувството не може да се опише с думи. Древно и непреходно. Изящно съзвучие от природа, камък и история.
Бурята отново наближава, тръгваме си. Ще се върнем пак. Отново се изгубваме в Плиска. Минаваме два пъти по един и същи път - дежа вю. :)) Заричам се, като се прибера, да драсна няколко реда на един съученик, който е родом от Плиска, а сега работи в Дубай. Сигурно ще му стане носталгично тъжно като му кажа, че съм била близо до родния му дом. Такъв е животът.

Голямата почивка в началото на май - ден първи

Още когато разбрах, че се очертават шест почивни дни, нямах никаква идея как ще ги оползотворя. Дори по едно време ми беше криво, че по този начин са събрани дните и ще се наложи след това да се отработват в съботните дни. Трябваше да се съобразя с обстоятелствата и да не допусна да се прахосат първите шест дни на месец май.
И така, денят е първи май - ден на труда. Първият ден от голямата почивка. Като ни говореха по телевизията, че дните ще помогнат на българския туризъм, ми ставаше смешно. В последствие се оказа точно така.
Времето не изглеждаше прекрасно, но с това разполагахме. Няма откъде да си вземем друго време - променлива облачност, страхливо надничащо през облаците слънце и небе, което аха да завали.

Отдавна бях обещала на майка някой почивен ден да отидем до язовир Тича. Ето, че днес беше подходящия ден, а тя остава очарована от решението да поемем точно към това място. Приготвяме набързо раницата и тръгваме. След като минаваме гр. Велики Преслав пътят навлиза в поредица от остри и стръмни завои. Като малка често пътувахме към село по този път и в съзнанието ми е останал детския страх, когато стария автобус Чавдар лъкатуши по тясното шосе, острите завои и денивелацията. Отдясно скали, отляво пропаст. А над пътя са надвиснали много, много нацъфтели дървета - Рошкове. Една легенда разказва, че Дева Мария е минала по този път и размахвайки ръкави на бялата си роба е казала: В този край да няма бедствия и катастрофи. И е ръсила семена на рошкове. Планината е обагрена от зелени букови дървета, розови рошкове, лилави и бели люляци.
Пристигаме на язовирната стена. Това място съхранява много спомени на нашето семейство. Тук са се запознали моите родители, тук е започнал професионалният им път, тук е родена сестра ми. Помня откриването на язовир Тича. Беше в деня на строителя. Много официални гости, строители и техните семейства и хора от съседните села. Дълги маси и оркестър. Много пъти съм идвала и след това. Най-красивата гледка беше една ранна пролет, когато язовирът преливаше през преливника си към р. Камчия. Кратка разходка по язовирната стена и потегляме към разкопките във Велики Преслав.
Не помня откога не бях идвала тук. От ученическите години, когато ни водеха организирано. Сега всичко изглежда по друг начин. Посреща ни млад екскурзовод, който събира такса вход и се извинява, че днес е сам на смяна и не може да ни придружи до крепостта. Наоколо има много други посетители от различни краища на страната. Цялото обхождане на крепостта ни отне около 2 часа. Указателни табели ни показват пътя. Качихме се на всички възможни места, кули, стени и т.н.
При напускане на крепостта срещам съученик от гимназията. Ако не беше се спрял, нямаше да го позная. Не бяхме се виждали от около 15 год. Светът е малък. :-)
Разходката приключва с късен обяд в ресторант Омуртагов мост. Обслужването е на ниво, храната вкусна, а бирата наливна и студена.
Прибираме се надвечер. Почивката започва обещаващо. Засега не правим планове за втория ден.

Снимка от стар албум

Днес с колеги разглеждахме стари снимки от служебния архив. Повечето снимки бяха в голям формат, явно събрани от някаква изложба. Някои прашни и с жълти петна от времето. Сред тях попаднахме на тази:

На снимката е кварталният супермаркет или както го наричахме с умиление СуперА (с главно "С"). Странно как една на вид обикновена снимка може да извика много спомени от детството. Ето какво си спомних като гледах тази снимка:
Кварталният супермаркет беше гордостта на квартала, че дори и на града. Преди повече от 25-30 години тези магазини бяха на мода. В целия град имаше 3-4 такива Супермаркети, които действително отговаряха на наименованието си. Нямаше гаражни магазинчета и всеки път спорехме със сестра ми кой ще отиде до магазина за хляб, защото беше на 8 мин. пеш от дома ни. Нашият супер (както всички го наричахме) беше открит изключително празнично. Спомням си, че датата на откриването беше обявена публично и всички с трепет очаквахме да посетим Новия Супер. Тогава съм била на около 10-12 год., но ясно си спомням подробности от този ден. Беше през пролетта. В деня на откриването, няколко часа преди церемонията тълпи от граждани се бяха скупчили пред стъклените врати. Не знам как съм се озовала там, но когато отидох, пред магазина цареше пълен хаос, а наоколо се щураха превъзбудени граждани. Имаше голям наплив пред вратата, а едното стъкло вече беше счупено. Персоналът на магазина се беше принудил да повика милиция, за да въдвори ред. Явно пред вратата е имало масово меле и тогава е станал сакатлъкът. Ранени не се виждаха наоколо. Когато отидох, тълпата се беше успокоила и охраната пускаше хората на групи по петима.
Имаше традиция при откриване на нов магазин, той да е зареден с дефицитни стоки. И тук не липсваха приятни изненади за потребителите. Спомням си единствено, че тълпата беше така ожесточена, защото слуховете бяха разгласили, че ще пуснат ЧЕРВЕН ПИПЕР!!! Да, точно така. Онази ежедневна подправка, която прави манджата с червен цвят. За вкуса според мен няма значение. Та, за единия червен пипер, хората бяха готови да се наредят на опашката, да си чакат ред и накрая да се сдобият с мечтаната стока. Спомням си и първите касови апарати. Бяха огромни с черни бутони и с една ръкохватка отстрани, която касиерката усилено въртеше. Винаги съм искала да си поиграя с такава машина, но малко деца са имали възможността. Сега, връщайки се в спомените, се сещам как бяха наредени щандовете и как се редяхме на безкрайни опашки, които стигаха до дъното на магазина. А на една опашка винаги е интересно и можеш да научиш навините на квартала.
Години по-късно търговията премина в ръцете на предприемчиви частници и нашият супер стана част от веригата магазини Трънчев, а по-късно и СБА. Площта му е наполовина по-малка, а до него има паркинг и детска площадка с люлки. В частта, където се помещаваха складовете на бившия супер има кръчма и мебелен магазин. Дори улицата пред магазина днес не е същата. Отдавна е превърната в широк асфалтиран булевард.

Цветница е!

Днес е Цветница. Хубав пролетен празник предхождащ Великден. И тъй като никак не съм религиозна нямах намерение да ходя в църква. Случи се обаче така, че по време на празничната литургия се озовах на точното място в точното време. Докато се ориентирам в обстановката, не успях да чуя какво точно говореше отец Димитър. Освен всички добри думи към християните той обича често да казва: Да внимаваме!
Две думи, които казват много неща. След това започна опрощаването на тези, които бяха спазили великденския пост. Само веднъж съм го спазвала и то по здравословни причини. Тогава наистина ходих да се пречистя. Не бих казала, че ми хареса самия ритуал.

Затова днес само си запалих свещ за здраве. Има някаква особена топлина от горенето на всички свещи. Човек се слива с обстановката и празничността. Отвън на двора пред три маси с върбови клонки и кутии за дарения всеки си чакаше реда, за да си вземе клонка и да даде нещо за храма.
Тъй като сме близки приятели със семейството на отец Димитър се захванахме да помогнем в раздаването на клонките. Скоро опашката свърши, а кутията на нашата маса беше пълна. През цялото време подавахме клонки и честитяхме празника. Почти всички ни отвръщаха с усмивка и пожелания. Хората бяха усмихнати, едни изпълнени със своите надежди, други стаили своята мъка. Възрастни жени, цели семейства с вече отраснали деца, майки с малки деца, самотни хора, богати и не толкова, щастливи и нещастни, здрави и болни. По очите им, по поемането на клонките, по усмивките, по думите можеше да се прочетат много неща.
Тези два часа, прекарани под едва пробиващото пролетно слънце, сред толкова хора ме накараха да забравя за умората натрупана от предишните дни и ме заредиха с настроение за следващите. След малко отиваме за пръв път на гости при един малък именник, който днес навършва 3 месеца.
Честит празник!

Георги Иванов - първият български космонавт

Вчера се навършиха 30 години от полета на Първия български космонавт. Факт, който беше широко коментиран през последните дни. Какви са моите спомени от този ден преди 30 години.
През 1979 г. бях в 3 клас. Помня, че в деня, когато Георги Иванов излетя в Космоса всички бяха в някакво превъзбудено настроение и много щастливи. Първият български космонавт беше гордост за нацията и държавата. Учителката ми от 3 клас имаше син, който беше луд фен на всичко що лети и най-вече на самолетите. Мисля, че по-късно дори професионално се реализира в тази насока. Вероятно и заради това еуфорията я беше обзела повече от много други. Вечерта след излитането всички бяхме седнали пред телевизора и очаквахме разговора на живо на Тодор Живков с космонавтите. Помня студиото, една маса и един монитор. Тодор Живков беше надянал някакви слушалки и изглеждаше много смешно. В момента на включването той започна разговора твърде патетично, все едно ще изнася реч. Говореше високо, почти крещеше, така както повечето имаха навик да говорят "междуградско" през БТК. Изглежда недочуваше и тези слушалки влошаваха ситуацията. Първите му думи бяха:
- Как сте, момчетаааааааааааа! На Шипка всичко е спокойно! :-))
Оттук нататък не помня от разговора. В съзнанието ми е останало само някакво весело чувство и цялото това предаване се оказа пълен провал. Нямаше сценарий за разговора, а репликите будеха най-вече смях.
През септември същата година бях в 4 клас. Тогава началното образование беше до 3-ти клас. В 4 клас вече започваше прогимназия. Сформираха се нови класове. Като пионери трябваше да измислим име на нашия отряд. (отрядът е един клас от пионерчета) Традицията беше пионерските отряди да вземат име на някой известен партизанин от региона. Тогава бях отряден председател. Решихме да подходим нетрадиционно и да кръстим отряда на името на Георги Иванов. И след като бъдещият патрон на отряда беше сред живите, редно беше да поискаме неговото разрешение. Написахме учтиво писмо и го изпратихме. Не помня на какъв адрес, но не след дълго получихме кратък отговор от Георги Иванов (или негови сътрудници). В плика с отговора за неговото съгласие имаше и картичка с автограф. Снимката беше точно такава, най-разпространената тогава по всички медии.

Бяхме много щастливи. Вероятно сме имали съмнения, че някой ще отговори на писмото ни. След няколко месеца по време на пролетната ваканция посетихме Ловеч - родното място на Георги Иванов. Помня, че класната беше купила саксия с теменужки и отидохме да видим родната му къща. Къщата беше най-обикновена, намираше се в кв.Вароша, високо на един баир и много близо до паметника на Васил Левски. Учителките, които бяха с нас отидоха да подарят саксията, а ние изчакахме в двора. Предполагам, че родителите на Георги Иванов бяха вече свикнали с посещенията на какви ли не хора. По-късно отново получихме някаква картичка от космонавта, но не помня по какъв повод.
Всяка година около тази дата си спомням за тези моменти от детството, за радостта на обикновените хора, за нашата детска радост, за гордостта, че имаме български космонавт и за надеждите, че той няма да е единствения.

P.S. Днес 29.04.2009г. с колеги разглеждахме стари снимки от служебния архив и попаднахме на тази снимка. Предполагам, че е правена по времето, когато Георги Иванов е посетил Шумен или Добрич. Нямаше оставен надпис. Качеството не е добро, но все пак.

Ритуализация на училищния живот - II и последна част

Измина достатъчно време от Ритуализация на училищния живот или как едно цяло училище ще бъде облечено в черно и за да приключа с темата ще изброя събитията, които се случиха след родителската среща. И аз като другите родители заведох детето, за да му вземат мерки за костюма. Вземане на мерки е твърде пресилено казано т.к. не се ползваше обичайния метър. Бяха направени костюми по стандартни размери за конфекция и само трябваше да се отбележи кое дете какъв номер трябва да получи.
Реших да изпратя имейли до разни служители в МОН. Получих няколко отговора и ето най-същественият от тях:
_________________________
Уважаема госпожо,
Във връзка с Вашe писмо, получено по електронната поща в министерството на образованието и науката, Ви информираме следното:
Националната програма „Училището – територия на учениците” предоставя възможности на училищата в страната да участват с проекти по ритуализацията на училищния живот. Решението да се участва с проект на училището по различни програми е доброволен акт и се взема от Педагогическия съвет и от Училищното настоятелство. Никъде в текстовете на Националната програма не се заявяват униформите като задължителни.
Предприемчивостта на училищното ръководство би следвало и е нужно да е синхронизирана с мнението и съгласието на училищното настоятелство и родителите. Изборът на модел, материи, дизайн и фирма за изпълнение, както и разпоредбите за носене на униформите, са от компетенциите на училищното ръководство.
Тези задължения на училището са регламентирани в Правилника за прилагане на Закона за народната просвета:
1. В чл. 150, ал. 1, т. 12: „Чл. 150. (1) Педагогическият съвет на училището като специализиран орган за разглеждане и решаване на основни педагогически въпроси:
т. 12. (нова - ДВ, бр. 33 от 2003 г.) утвърждава униформено облекло, училищни символи и ритуали, по предложение на училищното настоятелство.”
2. В Чл. 153. ал. 3) (Нова - ДВ, бр. 33 от 2003 г.) „С цел изграждане облика на училището, училищното настоятелство предлага на педагогическия съвет за утвърждаване униформено облекло, училищни символи и ритуали.”
Ето и отговорите на Вашите въпроси:
1. При взето решение да се въвежда униформа е логично към нея да се приложи и емблема или друг отличителен знак.
2. Исканото съфинансиране би могло да се осигури по различни пътища - от бюджета на училището, от спонсори, от училищното настоятелство… В нито един от одобрените проекти не е заявено съфинансиране чрез събиране на средства от ученици и родители.
3. При взето решение за въвеждане на униформите на база предварително проучване и обсъждане с родителите, следва ръководството на училището да предоставя на родителите искана информация, свързана с реализацията на проекта.
4. В нормативната база няма заявена задължителност на ученическата униформа и не са заложени административни мерки срещу ученици, нежелаещи да носят училищна униформа.
С пожелания за хубав ден, Ал. Трингов – началник-отдел „Образователна среда”
__________

Като се съпоставят отговорите от писмото и действителността в СОУ с Хуманитарен профил - Шумен се открояват няколко различия:
1. Не е искано мнението на родителите.
2. Не е предоставена информация за вида и източника на съфинансирането на проекта.
3. Не се знае дали изобщо училищното настоятелство е участвало при избора на униформите.
4. Според представения проект за костюм няма отличителен знак на училището.
5. Не е искано съгласие от родителите за спонсориране, въпреки че изрично е забранено да се прави.
6. Няма предвидени нормативни мерки за наказание при отказ от носене на униформите, въпреки заканите на директорката.

Информирах няколко журналисти по случая и досега няма отзив, но пък в медиите се появиха няколко интервюта на директорката, в които тя убеждаваше обществеността колко хубави са униформите и как 90% от родителите ги харесват.
Скоро след това разбрах, че парите за поли и панталони се събират от класния ръководител, който ще вземе обща касова бележка и ще я предостави в училището. Отказах да участвам в общия кюп и си платих индивидуално - 20 лв. за парчето нескопосано ушит евтин плат.
След няколко дни разбрах, че тетрадката със залепените бележки ще бъде предоставена в МОН, за да се отчете съфинансирането по проекта. Средствата, които близо 1000 родители бяха принудени да заплатят ще бъдат представени като спонсорство, което е изрично забранено. А може би пък ще бъдат описани като спонсорство от външни фирми. Това вече няма значение.
Постепенно от разговори с други родители и учители ми беше дадено да разбера, че е най-добре да не се раздухва случаят, т.к. всичко може да се отрази негативно върху класния ръководител, а оттам и на децата. Бях поставена пред избора - дали да заема принципна гражданска позиция или да премълча и да се подчиня, както всички подведени родители. Избрах второто. Ето защо:
В края на м. Март беше патронният празник на училището. Беше ни наредено всички ученици да присъстват на тържеството с новите униформи. И тъй като един костюм не може да се облече с каквото попадне, купих бяла копринена блуза, черни обувки и вратовръзка. Очевидно беше, че детето се вълнуваше от предстоящия празник. Денят се случи слънчев, децата бяха щастливи и така започна пролетната ваканция. Поради "високото качество" на изработка почти всяко дете остана с някое и друго копче по-малко. Заради празника и настроението обаче си заслужаваше да избера втория вариант.
Приключвам със случая с надеждата един ден да изчезне страха от дребното чиновническо отмъщение в училище. Да може всеки учител да изрази своята позиция без да се притеснява, че с това ще се превърне в "черната овца". Вероятно има училища, където родителите не се третират като спонсори. Дано те са повече от другите. И дано родителите учат децата си на честност, отстояване на своето мнение и лоялност, не само на думи ...
Рано или късно нещата си намират своите места с или без нашето желание.