Ако всички червени голфове се отваряха с един ключ

Последният работен ден от седмицата винаги ми носи облекчение и надежда за предстояща почивка. В петък следобед усещането за безтегловност обхваща не само тялото, но и разума ми. (доколкото е останал) В петък вечер всички усилия да свърша някоя полезна работа из къщи, винаги се оказват ялови. Тогава на помощ на съвестта ми идва едно любимо изречение: Мога да копам, ама мога и да не копам. Ако към всички утежняващи обстоятелства се добавят поредната изтощителна тренировка и/или някое друго питие с приятел, нещата идват на мястото си.
Този петък не беше в списъка на изключенията. Разликата беше единствено в това, че питиетата бяха с различно съдържание, а желаещи за тренировка нямаше. Като една обществено и професионално ангажирана жена, която счита времето прекарано в кухнята за твърде голямо разхищение, предложих на мъжа ми да се отбием в близкия магазин за някоя друга покупка за вечеря. Влизайки в паркинга започвам да се оглеждам за подходящи места за спиране и паркирам на двайсетина метра от магазина, на едно широко разчертано място по средата на площта. Пазаруването не ни отне повече от 15 мин. Излизайки от магазина си приготвям ключа за колата. Приближавайки се към най-близкия червен Голф 2, започвам да се чудя как съм могла да спра толкова близо до едно дърво. И защо не ми е направило впечатление като съм излизала от колата. Тези мисли бързо минават и с уверена походка се насочвам към шофьорската врата, като упорито натискам бутона на дистанционното, за да отключа. Не чувам познатия звук: цък!, след който мога да отворя вратата. Тъй като едната ми ръка е заета с покупки, а другата с дистанционното, решавам отново да натисна бутона. В този момент виждам, че задната врата е отключена. Това обстоятелство ми вдига леко адреналина, т.к. сме имали няколко кратки свади на тема: защо не проверяваш задните врати като слизаш от колата. В момента, в който подбирам подходящите думи, за да направя забележка за отключената задна врата, виждам, че тапицерията ни си е сменила рязко цвета. Нашата е черна с червени ивици (в цветовете на Ферари), а тази е бледо бежева. По дяволите, как е станало това. Премествам покупките, за да освободя едната си ръка и се готвя да отворя вратата. В този момент една светкавична мисъл ми минава през главата. Та това не е нашата кола. Поглеждам и виждам мъжа ми, застанал от другата страна на червения голф срещу мен и с най-невинната усмивка рецитира репликата: Това не е нашата кола. (вероятно гласът в главата му отвръща: Какво правиш, жено. Побърка ли се) :-)) Той през цялото време ме е наблюдавал как се опитвам да отключа чужда кола и вероятно се е оглеждал да не се появи отнякъде истинският собственик.
В този момент виждам нашия червен Голф, кротко паркиран на няколко метра по-нататък и изпадам в искрен смях.
Нямаше да разправям всичко това, ако не ми се случваше за втори път. Първият път пак беше петък, пак се връщах от тренировка, пак пазарувах, но този път сама. Паркирах наблизо до магазина на същия паркинг, а след това излизайки от магазина започнах да натискам бутона на дистанционното. Стигнах до колата и упорито започнах да дърпам вратата, а тя не се отваряше. Бях сигурна, че съм чула звука от отключването й. Затова отново натиснах бутона, отново чух звука, но вратата не се отваряше. В този момент в главата ми се блъскаха едни съмнения. Колата, която дърпах, беше някак с друг оттенък на червеното. Леко пиперено. Не точно като нашата. И нямаше задна врата. :-)) Точно тогава погледнах и видях, че съседната паркирана кола също беше червена и също беше голф. Със забързани крачки се преместих от обекта на посегателството си, преди да е излязал някой от охраната на магазина и да ме попита защо искам да му открадна колата. По най-бързия начин се изнесох от паркинга, поглеждайки в огледалото за задно виждане дали някой не ми записва номера. Нямаше никой, отпуснах се и усилих звука на уредбата. Добрият, "стар" Dio изпълняваше любимите ми парчета.