Не е сбогуване

Връщайки хронологията на блога препрочитам писаното преди година http://4hope4.blogspot.com/2009/07/4.html
Днес отново е 7 юли, но усещането вече е друго. Преди 50 дни загубихме великия Дио. Неравната борба с рака взе най-големият вокал само на 68 години. Новината дойде внезапно и много от верните почитатели не искаха да повярват. Помня сутринта, в която отворих по навик фейсбук и прочетох стената на приятел. Съобщението му беше кратко и тъжно. Новината беше обиколила света.
Съболезнованията на стената http://www.facebook.com/?ref=home#!/OfficialRonnieJamesDio се увеличаваха с всяка изминала минута. Бяхме изгубили човека, който всички харесвахме по свой начин и това ни обединяваше. Беше си отишъл тихо и скромно. Големият творец беше и голям човек.
За тези, които имахме щастието да го видим на живо ще остане удоволетворението, че сме осъществили една мечта. А духът на Рони Джеймс Дио ще ни окриля дълго време!

Мечта докоснала небето

Чудейки се за началото на този материал, изведнъж се сетих за надписа на Омуртаговата колона: “Човек и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомни за този, който го е направил”.
Естествен е стремежът на хората да оставят нещо след себе си, което ще е мерило за стойността на техния живот.
Какво може да накара един бъдещ строителен инженер да се захване с тежката дипломна работа – проектиране на небостъргач, който един ден да се издигне в родния му град. Дали предизвикателството за създаване на оригинална и нестандартна конструкция, с каквато повечето студенти не биха се захванали. Дали стремежът дипломирането да покаже резултата от труда положен през петте години обучение, десетките часове чертане на компютъра и стажовете в реални условия по строителните обекти. Дали всеотдайността и трудолюбието в занаята, с които неговият дядо е ръководил построяването на километри тунели и няколко язовира.
Какъвто и да е отговорът на тези въпроси резултатът от положения труд е – Първа награда в конкурса на Университет за архитектура, строителство и геодезия за Дипломна работа на годината. Младият инженер е Пламен Василев, а заданието е: Проектиране на стоманена носеща конструкция на обществена сграда по зададен архитектурен проект. Конструкцията да се проектира за района на Шумен. Ръководител на проекта е гл.ас. инж. Димитър Данаилов.

Дипломната работа разглежда висока административна сграда в Шумен. Разпределението и типовия етаж, както и една фасада и един разрез са предоставени от Gillian Reid (PA of Head of Communications), Foster and Partners. За голяма изненада на българския студент световноизвестната корпорация отговаря на неговия имейл като го подкрепя морално и професионално.

Сградата, която е разгледана в дипломния проект е висока 212 метра от кота 0,000. Надолу продължават пет подземни етажа с височина по 3,50 м всеки. Нулевият цикъл се изпълнява от монолитна стоманобетонна конструкция с вертикални елементи – подколонници и колони и хоризонтални безгредови плочи. От кота 0,000 нагоре са развити 55 нива, от които 33 типови офис етажа с площ от 1200 кв.м. Преобладаващата височина на етажите е 4 метра, като има такива и по 3 метра. Анализът на конструкцията е направен с пространствен изчислителен модел от крайни елементи на програмата SAP 2000.

Каквото и да кажа за Пламен то несъмнено ще има гриф: Това е лично! Още от малък се отличаваше с изключително трудолюбие и старание. Помня как си приготвяше чантата за училище и тя винаги беше съмнително препълнена. Питам го: защо носиш всичко това? А той ми казва: може да ми потрябва. По-късно завърши с отличен успех ПМГ “Нанчо Попович”. След изкарана отлична оценка на приемния изпит за УАСГ стана студент в специалността “Строителство на сгради и съоръжения”. Първият му сблъсък с реалното строителство е по време на летния стаж във фирма “Структурика” при инж. Станислав Чакъров. Всяка вечер оживено разказваше за посещенията си в обектите на фирмата, където чертежите се превръщаха в реални обекти. По-късно по същия начин споделяше впечатленията си от видяното в Санкт-Петербург, но от гледната точка на бъдещия строителен инженер. Описваше неща, които само специалисти биха ги забелязали.


Когато ни спомена, че иска да проектира небостъргач, се наложи да ни убеждава, че това е “Неговият проект”. И така до деня, когато УАСГ връчва годишните награди “Дипломна работа на годината”. Престижното отличие е връчено лично от главния архитект на София – Петър Диков.
Само бъдещето ще покаже дали неговата сграда ще докосва небето над Шумен и дали ще има поколения “да си спомнят за този, който го е направил”.
А когато човек повярва в себе си и следва целите си, успехът никога не закъснява.

За fortisimo.eu

Дженсън Бътън

Щастие втора употреба

Ранен неделен следобед в началото на есента. По улиците почти няма хора. Време само за разходка. И тъй като рядко ми се отдава безцелното ходене из града, всичко ми изглежда променено. По пътя забелязвам няколко затворени барчета и магазини, жертви на икономическата криза или на провалили се собственици. Пред блоковете са струпани дърва за огрев в очакване да бъдат нацепени и наредени по мази и балкони. Тъжно и същевременно смешно, имайки предвид километрите тръби опасващи града като част от отоплителната инсталация на ТЕЦ-а. Уж вървим напред, а се движим назад.
Неволно краката и студът ме отвеждат в "10-тият град". Любимото заведение в последните две години и половина, за което се изписаха купища статии, блогове, фейсбук групи и т.н. Оказвам се единствения клиент в неделя следобед. На бара съдържателят играе някаква онлайн игра и почти не ме забелязва.
Поръчвам си чай с мед. Новата сервитьорка с усмивка ми казва, че няма мед на пакетчета и ми предлага да ми сложи една лъжица от буркана. Не съм придирчива. Вероятно това е някакво нововъведение или спасението, когато някой е забравил да поръча и достави пакетчета. Докато чакам да ми изстине чаят, отварям онова малко късметче, което придружава топлите напитки. Другата гордост на съдържателя, който не пропуска удобен момент да напомни, че това е първото барче с интернет и късметчета. Да, да. Падна ми се: Щастие. По-добре отколкото стих от песен на Веселин Маринов или дълбока мисъл на Еврипид. Друго обаче ми привлича по-силно вниманието. От едната страна цялото листче е изцапано с кафе. Явно е ползвано от друг клиент. Дали това е неговото щастие или моето. А дали не е щастие втора употреба? Някакво вече изконсумирано, излъскано и предложено на друг.
Барманът решава да ми прави компания и сяда на приказка. Споделяйки учудването си от видимо заниженото ниво на обслужване, той ме успокоява, че вероятно това късметче е трета или четвърта употреба. Щастието се оказва споделено с няколко други непознати. Споделено щастие - двойно, тройно, че и четворно щастие, казват философите.
На бара съдържателят продължава да играе онлайн, както и да обогатява блога на заведението, сервитьорката подпира част от стената без да забелязва препълнените пепелници и засъхналите чаши на съседната празна маса. Напускайки заведението, вече не ми правят впечатление табелите по улиците с надпис: Дава се под наем. Изглежда най-лесно е да съградиш нещо, но трудното идва, когато трябва да се грижиш и да му даваш живот всеки ден, а това го умеят малцина.

Есенно изложение на птици и животни

Есенното изложение на екзотични животни, птици и риби се проведе съвсем случайно (за мен). Денят беше неделя 27.09.2009г. и още от сутринта забелязах непрекъснати потоци от хора и коли към мястото, където се провеждат тези изложения. За неприсъствалите ще кажа, че това е един изоставен паркинг пред стените на най-големия завод за тежкотоварни автомобили КТА "Мадара". Паркингът се простира на около километър-два дължина и има ширина около 10 м.
Не знам дали да се учудвам, но община Шумен не проявява никаква съпричастност към събитието. А то както се оказва е с национален мащаб. По-късно разбрах от съседа, че си е оставил колата още предишната вечер, за да си запази добро място на изложението-базар.

Всички животни бяха разположени в две редици, а потокът от хора вървеше между тях. Кафезите с гълъби и папагали бяха сложени направо на асфалта, а някои стояха върху покривите на колите. През няколко метра имаше бира-скара с по няколко маси и столове. Повечето маси бяха отрупани с празни бутилки от Шуменско пиво, а клиентите (видимо почерпени) на висок глас обсъждаха събитието. Всеки се хвалеше със стоката си.

Около два часа ни бяха достатъчни, за да огледаме половината изложение, като се спирахме главно пред клетките на по-екзотичните животни и птици. Гълъбите ги отминавахме на ход. Към края на разходката ни се забелязваше видимо увеличение на почерпени купувачи, които стискаха в шепи я гълъб, я куче, я кокошка, водейки съдържателни разговори със събеседниците си.

Хитът на базара този път бяха пауновите пера - по 1 лв. големите и по 50 ст. малките. Как да си тръгнем и ние без да сме се сдобили с пауново перо. :-))
Друга група зяпачи бяха тези с по-малки деца (като нас), които носеха аквариуми с рибки и костенурки. Сдобихме се с малка костенурка само за 4 лв., кутийка със суха храна и най-вече радост от новия домашен любимец. Сега костенурката се радва на голямо внимание, хубав аквариум и малки сухи скаридки. Колегите ме предупредиха да не я храним с месо, че бързо ще порастне.
Следващото изложение ще бъде на 3 и 4 октомври в зала Абритус - Разград. Автомобилите с регистрации от цялата страна показаха, че любителите на екзотични животни, гълъби и рибки си имат стройна организация и огромен ентусиазъм, а доброто настроение не може да се развали от мизерните условия и нулевото присъствие на охрана, каквито предостави община Шумен.

Деймън Хил на 49 или как се срещнах с бъдещия световен шампион

Днес Деймън Хил навършва 49 год. Имам странната способност да помня рождени дати, но този ден го помня по няколко причини. Първата, защото Хил завинаги ще си остане моят любим пилот (идол или кумир) и второ, защото имам именден на този ден (какво съвпадение само). За Деймън Хил е писано достатъчно много, но аз имам своята история, която досега не съм описвала в текст.
И така. Годината е 1996 г. Шампионатът във Ф1 е в разгара си. Деймън Хил води убедително. Това е Неговата година. Зад гърба му са 1994 г. и трагичната загуба на съотборникът му Аертон Сена. 1995 г. - катастрофата с М. Шумахер на последното състезание и загуба на титлата само с 1 т. Катастрофата, която показа, че спортът вече си отива от Ф1. На власт идваха победите на всяка цена и големите спонсори.
Новината за посещението на Деймън Хил в България дойде около месец преди събитието. Организатори бяха спонсорите от Ротманс. Денят - 12 август 1996 г. (понеделникът след Голямата награда на Унгария на пистата Хунгароринг). Градът - Варна.
Състезанието в Унгария, както и всяка година, се проведе при изключително тежки условия - висока температура, сух въздух и много прах по пистата, навяван от унгарската степ около трасето. На финала - победител Жак Вилньов, втори - Деймън Хил. Двойна победа за отбора Уилямс - Рено. Сър Франк изглежда видимо доволен, без да го показва външно. (типично английско поведение)
В късния следобед решавам, че вероятно това е шансът на живота ми да се срещна с Деймън Хил.
Рано в понеделник, заедно с моята племеница (не се смей, знам че четеш), която бях успяла да "зарибя" по големите скорости, хващаме бързия влак за Варна. Денят е горещ, навалицата като в разгара на сезона. (тук няма да споменавам за някои премеждия във влака) Около 11 ч. сме на центъра на Варна. Виждам инсталиран симулатор, болида на Рено и двама мъже, които се суетят около него. Питам ги: къде е Хил? Отговорът: ами сега пътува за хотел Ривиера на "Дружба". (сега вече е Св. Константин и Елена). Веднага хващаме автобус номер 8 и след половин час се озоваваме пред комплекса. Не хранех големи надежди, че охраната ще ни пусне. Но се получи така, че дори ни поканиха и ни упътиха откъде да минем за залата. Наближавайки мястото виждам групичка от фенове, няколко спортни журналисти, начело с моя любимец Ричард Груев. (по това време той беше основен коментатор на състезанията) Във фоайето на хотела имаше стотина човека, а две момичета от спонсорите раздаваха картички, на които да получим автограф. Към 13 ч. Деймън Хил се появи във фоайето посрещнат от захласнатите фенове, сред които бях и аз. :-)) Отнякъде изникнаха и Юлияна Дончева и още една журналистка, с която водеха някакво светско предаване по това време. Двете представиха гостите, след което ни оставиха да се докоснем до бъдещия шампион, както и да получим лично автограф. Бях на не повече от половин метър от него, така че успях да му стисна ръката и да му пожелая спечелването на титлата, както и да получа автограф за мен и за племеницата. Последва около половинчасово суетене, щастливи лица, снимки за спомен и всеки пое по своя път. Ние стояхме насред фоайето на петзвездния хотел и не вярвахме на очите си и на това, което ни се беше случило. Гледахме картичките с автограф и си мислехме как ще разказваме за всичко това, като се приберем.
Дълго време след това с гордост показвах моята картичка и разказвах за срещата си с Деймън Хил. Мисля, че много от неговите фенове ми завиждаха :-)) , а други почти не вярваха.
След няколко години публикувах автографа в един сайт за фенове.
Тук някъде пише: My thanks also to ... Nadia for the signed postcard below.

След няколко месеца Деймън Хил стана световен шампион във Ф1 за 1996 г. с 8 победи от 19 старта. Последва логична раздяла с Франк Уилямс, за когото Ф1 е правенето на коли, а не на пилоти, и достойно оттегляне от спорта през 1999 г.
Въпреки многото критики, които получи по време на своята спортна кариера, Деймън Хил заслужи уважението на обективните фенове затова, че никога не използва подли и евтини номера, никога не спечели своята победа на всяка цена и никога не каза: Никога. Един джентълмен, син на двукратния шампион Греъм Хил, не би си го позволил.

За приноса си в развитието на спорта Деймън Хил беше удостоен със званието "сър" от английската кралица.

Куча марка ли?

На 2 август ще се навършат 88 год. от смъртта на Енрико Карузо. Един от най-великите тенори напуснал света едва на 48 год. Защо го казвам ли?
По странен начин името на Карузо е свързано с една от най-големите звукозаписни компании HMV или по-точно казано His Master's Voice (гласът на неговия господар).
Компанията, която е записвала великия глас Victor Talking Machine има лого, което малко хора вероятно познават днес.




Малкото тъжно кученце Нипър , което е привело глава над фунията на фонографа. Кой е Нипър?
Логото на Victor Talking Machine нарисувано от художника Франсис Баро. Нипър е принадлежал на неговия брат - Марк Баро. Когато Марк починал, той оставил след себе си един фонограф и няколко грамофонни плочи със своя глас. Франсис забелязал, че всеки път, когато гласът на Марк звучал през фунията на фонографа, Нипър доближавал ухо и очите му се навлажнявали. Малкият мелез между фокстериер и бултериер тъгувал по своя господар. Това подтикнало Франсис да нарисува картина, която станала основа за известното лого. По-късно Франсис продал картината си на компанията Gramophone, която кръстила новото лого – Гласът на господаря му – His Master’s Voice. През 1921 Gramophone Company отваря първия HMV магазин в Лондон. През 1929 RCA купува Victor заедно с Gramophone Company. Музикалният бизнес се разраствал, а изразът "Куча марка" станал нарицателно за високо качество на озвучителната техника, каквито са били грамофоните по това време.
Днес с "куча марка" бележим най-долнокачествените стоки с неизвестен произход. Как изразът от символ на качество е деградирал до противоположното си значение едва ли някой може да обясни. Тук се сещам за аналогията с "да се оплачеш на арменския поп". Вероятно има и други подобни истории, за които не знаем.

P.S. Тази история ми разказа един колега, докато му чистех лаптопа от вируси.
Други използвани материали:
http://jones.blog.bg/nauka/2006/08/02/glasyt-na-gospodaria-mu.8480
http://en.wikipedia.org/wiki/His_Master%27s_Voice
http://hmv.com/hmvweb/home.do