Зелен чай или Приятно пътуване!

Денят - сряда 28 януари 2009 г. Часът - 13.30. Автогара - Шумен.
Сестра ми тръгва от Шумен за София с автобус на "Груп Плюс" с начален час 12,30 по направлението Варна-София. Денят е хубав, слънчев. На спирката във Велико Търново слизат повечето пътници. Някои отиват до тоалетната, която се намира в барчето обслужващо преминаващите автобуси. Влиза шофьорът на автобуса и преминавайки покрай продавачката, поръчва: Зелен чай, сок Капи и сандвич. Пътниците му преотстъпват ред за тоалетната. На излизане той получава прозрачна торбичка, в която се вижда кутийка "Каменица" 0,5л. увита нескопосано в салфетка, сок и сандвич. С отработено движение шофьорът изхвърля салфетката и се прибира в автобуса с покупките. Всичко това не убягва обаче от погледа на сестра ми и още 1-2-ма пътника до нея. Свидетелите остават озадачени. Прилича на добре работеща схема. Поръчваш "зелен чай", получаваш "зелена кутийка". Пътуването продължава. Вторият шофьор от време на време обикаля по пътеката между седалките и произволно прави забележка на някои пътници да не говорят по мобилните си телефони!!! Те го гледат учудено, някои реагират, други не му обръщат внимание. Пристигат благополучно в София.
На пръв поглед обикновен ден, който обаче оставя у няколко човека въпроси към фирмата-превозвач "Груп Плюс".
Ако закупената бира не е изконсумирана още във Велико Търново, то защо е била закупена?
Ако все пак консумирането на бира е разрешено (което ме съмнява), защо е създадена такава стройна система с кодове?
Има ли контрол и как се осъществява той относно употребата на алкохол от страна на шофьорите?
Каква е личната отговорност на хората, които трябва да закарат живи и здрави 50 човека от една точка до друга?
и още много други, на които ще поискам отговор от фирмата.
Очаквайте продължение!

Споделена радост

Днес в "Показател".

Бяла зима 2

Още един красив зимен ден. И топъл. Снегът е оформил квадрати по плочите като нерешена кръстословица.

Вечерта е спокойна и снежна. Никой не нарушава тишината на това място. Продължава да вали.

Няма и помен от забързаните хора, които са преминали днес през това място без да го забележат. Седя в колата, гледам към красивата сграда и слушам приятна музика. Може би това е душевния мир, който всеки търси след напрегната работна седмица.

Приятна почивка!

Когато улица завършва с ... тротоар

Ж13 „Път без изход"

Има една улица "Ген. Тошев" в Добруджанския квартал, която има начало, а няма край. От тези - задънените. Странното в случая е обаче, че в началото на улицата няма знак за това.

Този факт подлъгва шофьорите да влязат в тази улица с надеждата, че могат да спестят някой и друг метър като излязат направо през другия й край. На пръв поглед е така, но след 200 м улицата свършва с .... тротоар т.е. няма изход. Или по-точно няма оформен нормален изход, защото тротоарът така е направен, че лесно може да се премине през него и дори има насипан асфалт, за по-лесно включване в главния път.

Ежедневно през този тротоар преминават десетки автомобили, като често изненадват пешеходците, които спокойно си вървят по него.
И какво излиза: От една страна в началото на улицата няма пътен знак за път без изход т.е. всичко е нормално. От друга страна обаче в края на улицата има тротоар и отново няма пътен знак, че може да се премине през него на главния път. Обаче всички преминават.

Та, ако имате път оттам - бъдете внимателни. Не се знае кой има предимство на тротоара и кой ще отстъпи.

Ако едноличните търговци бяха лекари

Заимствано от Уди Алън - "Ако импресионистите бяха зъболекари"

Преди десетина години нямахме лични лекари. Достатъчно беше да отидем в поликлиниката и да влезем в първия свободен кабинет. Освен ако наш близък не ни е препоръчал точно определен лекар.
Какво стана след това? Създадоха Здравна каса, избрахме си лекари (добри или не, ние сме си ги избрали) и започна ходенето по мъките. Първия път, когато ми се наложи да взема медицински документ, забелязах, че на печата на личния ми лекар пише: Едноличен търговец д-р ..... Не знаех какво да мисля. Оказва се, че ние си купуваме здравето от едноличен търговец с диплома на лекар. Тогава защо си пожелаваме: Здраве и пари, с които да си купиш всичко останало?! Първият ми личен лекар нямаше вид на търговец, но пък ми издаваше регулярно касова бележка. На бюрото си имаше стъклена водна чаша, в която мед. сестра събираше т.нар. потребителска такса - 1% от минималната работна заплата за страната.
След време си смених личния лекар и не съжалявам за избора си. Жената е изключителен професионалист, а най-важното е, че намери най-доброто лечение за моя случай. По стечение на обстоятелствата ми се налага всеки месец да се отбивам при нея, за да ми изписва лекарството в рецептурната книжка. Намалението, което ползвам е 3,72 лв., на пръв поглед напълно обесмислящо цялата процедура по изписването и закупуването на лекарството. Обаче посещението при личния лекар ми носи само положителни емоции и затова не съм се отказала да минавам отвреме навреме. Всеки път след прегледа и оформяне на документацията за посещението стигаме до плащането на потребителската такса. В момента тя е 2,40 лв. Последния път се заговорихме за това, как бюрокрацията е победила професионализма и е отнела от времето за изпълняване на присъщата лекарска дейност. А нима не е достатъчно това, че всеки от нас внася от работната си заплата за медицинско осигуряване, а трябва всеки път да си плащаме за посещението.
И какво излиза всъщност - за да упражняваш една хуманна професия, необходимото условие е да имаш докторска диплома, а достатъчното - да си едноличен търговец с добра компютърна грамотност (понякога дори над средното равнище, за да се пребориш с програмите на НЗОК).

Случайни мисли

Тази седмица съм в отпуск. Установих, че ми харесва времето прекарано вкъщи през деня. Гледам през прозореца как кипи животът. Някой е купил съседното помещение и прави ремонт. Изглежда, че бърза да се "нанесе".

Какво виждам? Типична българска картинка - двама работят, осем гледат. Работещите са без каски и без работно облекло. Къртят винкели. Работиха до 22 ч. Днес продължиха да къртят. Малкият шеф седи на стол, който е бил оставен от стария собственик и дреме. По едно време изведнъж скача и се прави, че се интересува от работата. Изненада. На улицата спира джип. Идва шефът. :-)) Както се казва - Ние ги лъжем, че работим, а те ни лъжат, че ни плащат.
Излизам, за да свърша няколко неща. Днес определено ми е ден. Успявам за два часа да мина през шивач, обущар, застраховател и личен лекар. Всички са учтиви и коректни. Денят е все по-хубав. Поредният. Дано не разваля магията.
Пожелавам го на всеки!

Десетият град - две години по-късно

19 януари 2007 г. Денят е петък. Обикновен и както се оказва по-късно - не съвсем. Месец преди това научавам, че сестра ми и неин приятел са решили да отварят кафе-клуб. Странно за мен начинание, имайки предвид нулевият й опит с подобни начинания. Отивам на откриването. Коктейл, кетъринг и много приятели. Наоколо оживление, а домакините очевидно притеснени. Гостите в началото леко сковани, после се отпускат след глътка силен алкохол. Пожелания за просперитет, подаръци за късмет, цветя и целувки. На пръв поглед поредното барче, кафе или каквото искате го наречете.
Няма да минат и няколко седмици и усещам, че това е мястото, където се чувствам като у дома си. Като в бар "Наздраве".
Отново е 19 януари. Две години по-късно. Днес не се отбих. Не подозирах, че някой ще отбележи годишнината. Не съм била права. Волно или неволно връщам спомените и усещанията свързани с "10-тият град". За две години много неща се случиха. Това е мястото, където се запознах с много нови хора, където клиентите познават персонала, така както и персоналът познава всички постоянни клиенти. Това е мястото, където преживях много весели събирания. Мястото, където знам, че винаги има кой да ме посрещне с усмивка. Мястото, където винаги барманът е готов да изпълни капризите на клиентите, а сервитьорката те разбира от половин дума.
За съжаление това беше и мястото, което ни събра, за да отидем да се сбогуваме завинаги с нашите приятели - darkslde и Нели! Мястото, което ни събра, за да обединим надеждите си за оживяването и скорошно възстановяване на Алекс.
И както се полага за един Рожден ден моите пожелания ще са за много и добронамерени приятели! Нека щастливите моменти бъдат много повече от тъжните! И още дълги години това да е мястото, където всеки ще се връща отново!

Бяла зима

Неделя през зимата. Излизаме на разходка на Кьошковете. Пълно е с хора.
Деца се пързалят с шейни, татковци бягат след тях. Чуват се весели възгласи отвсякъде. А, какво е това? Образувания в пещера, сталактити? Не, това е една замръзнала чешма.

Обещавам разходка през седмицата. Дано има и нов сняг.

Как се пишат и как се тълкуват новини

Много пъти съм се чудила защо новинарите предпочитат лошите новини. Сякаш тяхното мото е: Колкото по-лоша новина, толкова по-добре.
И тази вечер не беше по-различно. Гледах новините на БТВ. Кана Рачева се беше инсталирала насред едно шосе и наблюдаваше трафика. Цялата измръзнала, веейки коси на вятъра се опитваше с думи да влоши и без това сложната зимна обстановка. Беше поканила дори представител на Агенция "Поддръжка на пътища", който й обясни, че обстановката е овладяна и няма място за паника. Уви! Тя държеше да не бъде така. Накрая Юксел Кадриев обобщи нейното включване с още по-черни краски. Сякаш никой не гледаше какво става в действителност и предварително беше написал мрачния текст.
След това се загледах в Репортерите - Болест ли е зависимостта от Интернет. Мрак, тютюнев дим, зачервени очи, геймър играещ поредната кървава игра. До него чаша със силен алкохол. На преден план се редуват специалистКИ. Опитват се да внушат на зрителите, че пристрастеността към Мрежата е болестно състояние, сравнявайки го дори със зависимост към наркотици и алкохол. Седим и гледаме. Напушва ни смях. Майка ми поддържа това, което се говори по ТВ, опитва се да ни опонира. Ядосва се, че се смеем на компетентните лица. Предаването е слабо. Конкурира дори онези "факти", които можем да научим за компютрите от филмите. :-)) и които почти всички сме чели с насмешка. Според специалистите зависимост има при хората, които седят пред компютъра повече от 20 (двадесет) часа на седмица. Малка сметка. Пет работни дни по 4 часа - това са двадесет часа. Какво излиза? Всеки един от нас, който има компютър на работното си място е зависим. Накрая показват млада жена от така наречените "компютърни вдовици". Приятелят й я пренебрегвал заради Мрежата. Постоянно играел на някакви игри и зарязал домашните си задължения. Не знаеше как да се справи със ситуацията. Много лесно - научава играта и го бие няколко пъти. :-)) 100% ще си подобрят отношенията.
Финал. Отново мрак и пушек. Статистика. Внушават ни, че едва ли не седейки на компютъра в Мрежата сме по-лоши и от наркомани. Искат да ни предупредят. Не успяват. Обратен ефект. Снизходителна усмивка. 10 мин. изхабено телевизионно време. Отивам да си проверя пощата.

Шумахер на 40

Днес Михаел Шумахер става на 40 години. Пилотът, който отвори пропастта и раздели феновете на две половини - крайни поддръжници и тези, които никога няма да го приемат. Шампионът, който прегази всякакви етични и морални норми, за да постигне победата на всяка цена. Шампионът, за който изразът "красива победа" изглеждаше оксиморон.

Дали Ф1 ще успее да върне спорта или парите ще управляват все повече, никой не може да каже.

За късметите и надеждите

1 януари. Отново посрещнахме нова година. Неизменно човек си прави някакви планове да постигне повече, да придобие повече, да живее по-добре. Отваряме късметите от баницата и ни се иска те да се сбъднат. Всички късмети са направени с добри чувства и пожелават здраве, щастие, успех, късмет и любов. В миг си мислиш, че заслужаваш това, което е написано и то наистина ще се случи. След няколко дни ще ни поеме ежедневието и ще забравим за написаното на късмета. А колко е хубаво в минути, когато сме тъжни, болни или по някакъв начин нещастни да си спомним за този ден и да се надяваме.
Надявайте се!