Куча марка ли?

На 2 август ще се навършат 88 год. от смъртта на Енрико Карузо. Един от най-великите тенори напуснал света едва на 48 год. Защо го казвам ли?
По странен начин името на Карузо е свързано с една от най-големите звукозаписни компании HMV или по-точно казано His Master's Voice (гласът на неговия господар).
Компанията, която е записвала великия глас Victor Talking Machine има лого, което малко хора вероятно познават днес.




Малкото тъжно кученце Нипър , което е привело глава над фунията на фонографа. Кой е Нипър?
Логото на Victor Talking Machine нарисувано от художника Франсис Баро. Нипър е принадлежал на неговия брат - Марк Баро. Когато Марк починал, той оставил след себе си един фонограф и няколко грамофонни плочи със своя глас. Франсис забелязал, че всеки път, когато гласът на Марк звучал през фунията на фонографа, Нипър доближавал ухо и очите му се навлажнявали. Малкият мелез между фокстериер и бултериер тъгувал по своя господар. Това подтикнало Франсис да нарисува картина, която станала основа за известното лого. По-късно Франсис продал картината си на компанията Gramophone, която кръстила новото лого – Гласът на господаря му – His Master’s Voice. През 1921 Gramophone Company отваря първия HMV магазин в Лондон. През 1929 RCA купува Victor заедно с Gramophone Company. Музикалният бизнес се разраствал, а изразът "Куча марка" станал нарицателно за високо качество на озвучителната техника, каквито са били грамофоните по това време.
Днес с "куча марка" бележим най-долнокачествените стоки с неизвестен произход. Как изразът от символ на качество е деградирал до противоположното си значение едва ли някой може да обясни. Тук се сещам за аналогията с "да се оплачеш на арменския поп". Вероятно има и други подобни истории, за които не знаем.

P.S. Тази история ми разказа един колега, докато му чистех лаптопа от вируси.
Други използвани материали:
http://jones.blog.bg/nauka/2006/08/02/glasyt-na-gospodaria-mu.8480
http://en.wikipedia.org/wiki/His_Master%27s_Voice
http://hmv.com/hmvweb/home.do

Преди 4 години на този ден

Понякога се чудя откъде ми е тази способност да помня събитията с техните дати. Не казвам за големи, значими събития, променили историята, а за нещата, които са се запечатали в съзнанието ми.
Днес е 7 юли. Ден като всички други, но останал в сърцето ми като Денят, в който за пръв път посетих Каварна преди 4 години. Поводът - първият от големите концерти, който беше организиран от Кмета на този малък, но красив и гостоприемен град. Концертът на Рони Джеймс Дио или както всички го наричат - DIO.


До скоро плакатът от концерта украсяваше работното ми място. Година след събитието семейство от Каварна беше приятно изненадано да го види точно там. Последваха спомени от този ден от двете страни - домакини и гости.
Новината за концерт на Дио посрещнах не особено въодушевена, може би поради факта, че не съм осъзнавала какво ме очаква. Денят беше четвъртък - в средата на седмицата и в най-натовареното за мен време на годината, по време на кампания. Оставям пълни инструкции на колегите и се освобождавам още по обяд. Тръгваме към 15 ч. Времето е горещо и задушно. За пръв път пътуваме в тази посока. Наближавайки града, колоната постепенно се сгъстява. Коли, микробуси и мотори с фенове са се отправили към заветната цел. Към 17 ч. пристигаме в Каварна. Още на входа ни посрещат любезни полицаи и ни насочват към стадиона, където ще се проведе концертът. Организацията е на ниво. Навсякъде полицаи, които упътват шофьорите към свободни за паркиране места. Паркираме и решаваме да разгледаме градчето. По центъра и около стадиона кипи оживление. Навсякъде фенове, които се разпознават по тематичните фанелки - черни с илюстрации и надписи на различни групи. Навсякъде капанчета с бира и скара. Гърми музика - много рок, само рок. Към 19 ч. се насочваме към входа на стадиона. Дио все още репетира. Десетки пъти се чуват първите тактове на Holy Diver и всеки път публиката отвън настръхва. Звукът е чист и мощен. Към 19.30 ч. небето почернява. Задава се и вятър. Охраната не пуска фенове с чадъри и камери. Заемаме места на стадиона - точно по средата между сцената и пулта за управление. Обявената подгряваща група Б.Т.Р. не излиза на сцената, но пък дъждът започва. В началото лек, без признаци да се усилва. Точно в 20,30 светлините угасват. Публиката реве в един глас: Дио, Дио. Част от феновете все още заемат места. Светлини, пушеци и мощно начало на концерта - "Shivers" от "Master of the Moon". Звукът се блъска в гърдите ми, а около мен хиляди превъзбудени фенове. Дъждът се лее безмилостно върху 8000 почитатели. Сетлиста продължава през парчета на Rainbow, Black Sabbath и Dio.
“Shivers”, “Killing the Dragon”, “Egypt”, “The Last in Line”, “Stand Up And Shout”, “Holy Diver”, “Don’t Talk To Strangers”, “We Rock”, “The Last In Line”, “Sunset Superman”
“Stargazer”, “Man On The Silver Mountain”, “Long Live Rock And Roll” и “Gates Of Babylon”
“Heaven And Hell” и “Mob Rules”
Еуфорията стига своята кулминация особено в началото на епичното и рядко изпълнявано парче на концерт - "Stargazer". Дио се раздава по сцената заедно с останалите музиканти.
Craig Goldie - guitar
Rudy Sarzo - bass (Whitesnake)
Don Airey - keyboards (Rainbow, Whitesnake)
Simon Wright - drums (AC/DC)
Мощният му и красив глас завладява всяка клетка на сърцата ни. В лъчите на прожекторите се виждат хиляди ръце протегнати към небето и обливани от поройния дъжд. Никой не отстъпва мястото си. Дребният на ръст Дио ни оставя без дъх. Концертът е към своя край. Дъждът почти спира. Публиката връща 7 пъти групата на сцената. Дълго след края феновете се изнизват бавно от стадиона. Полицаи регулират потока. Няма неприлични сцени, няма блъсканици. На изхода срещаме друг голям фен на Дио - Metala. Не е на себе си, както и всички останали. Още една сбъдната мечта. Преобличаме се със сухи дрехи и поемаме по обратния път. Към 3 ч. сме вкъщи. Holy Diver и Don't talk to strangers още звучат в главите ни.
Сещайки се днес за този ден, потърсих снимки и намерих този албум Благодаря на създателя му за удоволствието, което ми донесоха тези снимки!

Ако всички червени голфове се отваряха с един ключ

Последният работен ден от седмицата винаги ми носи облекчение и надежда за предстояща почивка. В петък следобед усещането за безтегловност обхваща не само тялото, но и разума ми. (доколкото е останал) В петък вечер всички усилия да свърша някоя полезна работа из къщи, винаги се оказват ялови. Тогава на помощ на съвестта ми идва едно любимо изречение: Мога да копам, ама мога и да не копам. Ако към всички утежняващи обстоятелства се добавят поредната изтощителна тренировка и/или някое друго питие с приятел, нещата идват на мястото си.
Този петък не беше в списъка на изключенията. Разликата беше единствено в това, че питиетата бяха с различно съдържание, а желаещи за тренировка нямаше. Като една обществено и професионално ангажирана жена, която счита времето прекарано в кухнята за твърде голямо разхищение, предложих на мъжа ми да се отбием в близкия магазин за някоя друга покупка за вечеря. Влизайки в паркинга започвам да се оглеждам за подходящи места за спиране и паркирам на двайсетина метра от магазина, на едно широко разчертано място по средата на площта. Пазаруването не ни отне повече от 15 мин. Излизайки от магазина си приготвям ключа за колата. Приближавайки се към най-близкия червен Голф 2, започвам да се чудя как съм могла да спра толкова близо до едно дърво. И защо не ми е направило впечатление като съм излизала от колата. Тези мисли бързо минават и с уверена походка се насочвам към шофьорската врата, като упорито натискам бутона на дистанционното, за да отключа. Не чувам познатия звук: цък!, след който мога да отворя вратата. Тъй като едната ми ръка е заета с покупки, а другата с дистанционното, решавам отново да натисна бутона. В този момент виждам, че задната врата е отключена. Това обстоятелство ми вдига леко адреналина, т.к. сме имали няколко кратки свади на тема: защо не проверяваш задните врати като слизаш от колата. В момента, в който подбирам подходящите думи, за да направя забележка за отключената задна врата, виждам, че тапицерията ни си е сменила рязко цвета. Нашата е черна с червени ивици (в цветовете на Ферари), а тази е бледо бежева. По дяволите, как е станало това. Премествам покупките, за да освободя едната си ръка и се готвя да отворя вратата. В този момент една светкавична мисъл ми минава през главата. Та това не е нашата кола. Поглеждам и виждам мъжа ми, застанал от другата страна на червения голф срещу мен и с най-невинната усмивка рецитира репликата: Това не е нашата кола. (вероятно гласът в главата му отвръща: Какво правиш, жено. Побърка ли се) :-)) Той през цялото време ме е наблюдавал как се опитвам да отключа чужда кола и вероятно се е оглеждал да не се появи отнякъде истинският собственик.
В този момент виждам нашия червен Голф, кротко паркиран на няколко метра по-нататък и изпадам в искрен смях.
Нямаше да разправям всичко това, ако не ми се случваше за втори път. Първият път пак беше петък, пак се връщах от тренировка, пак пазарувах, но този път сама. Паркирах наблизо до магазина на същия паркинг, а след това излизайки от магазина започнах да натискам бутона на дистанционното. Стигнах до колата и упорито започнах да дърпам вратата, а тя не се отваряше. Бях сигурна, че съм чула звука от отключването й. Затова отново натиснах бутона, отново чух звука, но вратата не се отваряше. В този момент в главата ми се блъскаха едни съмнения. Колата, която дърпах, беше някак с друг оттенък на червеното. Леко пиперено. Не точно като нашата. И нямаше задна врата. :-)) Точно тогава погледнах и видях, че съседната паркирана кола също беше червена и също беше голф. Със забързани крачки се преместих от обекта на посегателството си, преди да е излязал някой от охраната на магазина и да ме попита защо искам да му открадна колата. По най-бързия начин се изнесох от паркинга, поглеждайки в огледалото за задно виждане дали някой не ми записва номера. Нямаше никой, отпуснах се и усилих звука на уредбата. Добрият, "стар" Dio изпълняваше любимите ми парчета.

BoneyM в Шумен

Както всяка година, така и тази лятото ни донесе градската скука. Новините се въртят около това кой колко гласа е купил и колко може още да купи. Принципно не виждам проблем да си продадеш гласа, стига да му намериш цената. Все пак един глас имаш и трябва да си го уважаваш.
Ако се опитам да намеря добрата страна на всяка предизборна кампания, то за мен тя ще е множеството "културни мероприятия" под формата на концерти, купони, промоции и всичко друго, за което се сетите.
Случайно или не тази кампания съвпадна и с откриването на Парк "Студентски". На пръв поглед какво толкова може да има в един парк, че чак да се открива официално. Не може да се отрече, че паркът придаде на мястото, известно в миналото като "старите гробища" един съвсем нов облик. Възможностите за спорт и отдих в него са достатъчни, за да сбъднат донякъде мечтите на любителите на свободното време. Седмица преди официалното откриване нещата изглеждаха трагично.

Два дни преди събитието някак нещата си дойдоха на мястото.
И все пак гвоздея на програмата по откриването се оказа концертът на BoneyM. Добрата стара група, която всички са слушали. Събитието предполагаше глътка настроение и прохлада в летните горещини.
И така, снабдени с билети (тук искам да благодаря на Форте радио за единия билет, който спечелих единствено със стабилните си познания по европейските въпроси :-)) се наредихме пред входа на парка.
Денят е 1.07.2009 г. Още в късния следобед небето подсказваше за приближаващите гръмотевици и дъжд. И те не закъсняха. В момента, в който започваме да влизаме в парка, дъждът рукна като из ведро. Тук е мястото да се отбележи, че в парка няма нито една козирка, сенник или друго съоръжение, под което да се скрие човек в ситуация като нашата. На прибежки без залягания стигаме под покрива на офиса, който успява донякъде да ни предпази от пороя. Естествено, че мястото не е достатъчно за всички, затова част на ентусиастите решават да прекарат времето по пейките.
И сред цялата тази галимация се появява кметът с огромен чадър, слиза от огромния си VW и минава тържествено покрай скритите под козирките мокри граждани, като им се усмихва и ги насърчава с думите: Казаха, че до 21 ч. ще спре.
Сякаш някой го пита. :-)) Ситуацията е по-скоро смешна, ако не се брои нелепостта на изказването му.
Около 20,30 ч. дъждът намалява и тълпата заема позиции пред сцената. След половинчасова програма тип: Концерт на самодейци при читалище "Напредък", "Пробуда", "Зора" и каквото друго се сетите (съвпадението на имена е случайно и служи само за по-добро описание на изпълненията). Ролята на подгряваща група изпълняват състав от мажоретки, хип-хоп денсъри и начинаещи певци.
Точно в 21 ч. на сцената излизат звездите от BoneyM. Публиката не изпада с транс, но искрено се забавлява, поне всички които бяха около мен. Започват да се редуват хитовете на групата:
"Rivers of Babylon"
"Ma Baker"
"Rasputin"
"Daddy Cool"
"Brown Girl in the Ring"
"Sunny"
"No Woman, No Cry"
"Hooray! Hooray! It's a Holi-Holiday"
"Belfast"
Дъждът напълно спира, а настроението все повече се покачва. Мейзи Уилямс се учудва, че знаем текстовете наизуст. Аз се учудвам, че дори деца на 12-13 години пеят покрай мен. Изпълнителите се раздават на сцената и сърдечно се забавляват. Гафове не липсват, но пък кой е перфектен.
След малко повече от час песни и танци, концертът приключва с неуспешен опит да се почете паметта на Майкъл Джексън. DJ XXX (не знам кой) така и не успя да пусне на уредбата цяла песен на Краля на попа. Умело минавам покрай охраната и се озовавам пред фургона, в който групата се е прибрала след края на концерта.
Приготвям си дългосвирещата плоча, която пазех през цялото време от дъжда и изчаквам подходящ момент, за да получа автографи. На вратата - бабанка от промоутърите ART.BG се опитва да ми каже, че ще стане най-рано след половин час в хотела. В този момент вратата зад гърба му се отваря и аз подавам плочата си на Мейзи. Тя с радост я взема и влиза обратно във фургона. След няколко минути ми я подава с автографи на цялата група.
Денят завършва щастливо. Гласът ми едва излиза, а в гърлото ми нещо дращи. Чак като се прибрах усетих колко съм мокра. :-)) от глава до пети.